Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Осем метра. Шест. Адреналинът бушуваше във вените му. Сърцето му биеше лудо. Но запазваше равновесие и беше изпълнен с увереност…

Щрак, щрак, щрак.

Завъртя глава вляво. Шумът беше тих, но отчетлив. Малка кутия на стената, термостат…

Не, не беше термостат.

— Мамка му! — изруга той.

Сулиман запали цигара и погледна телефона си. Нищо ново на международния фронт. Изглежда, имаше някакви проблеми с водата в Лос Анджелис. „Американците дали клъвнаха на това“, зачуди се той.

В апартамента Хаган грабна сребриста купа от масата с храна и повърна в нея. Сигурно му беше зле от скъпото шампанско, реши Сули. Хаган може и да беше бог в писането на кодове, но в пиенето от край време не го биваше…

От телефона на Сули се чу пронизително пиукане, тон, който беше запазен само за едно.

Нахлуване. Датчикът в коридора.

Ръката му инстинктивно посегна към пистолета под мишницата, онзи, в който имаше един патрон.

Беше се зарекъл, че няма да го заловят жив, не би допуснал да бъде затворен, разпитван, пребиван, заливан с вода и принуден да живее като скот. Предпочиташе да си отиде по своите правила, да опре пистолета под брадичката си и да дръпне спусъка.

Но никога не се беше залъгвал, въпреки всичките си заричания, че в крайна сметка неизбежно се стига до мига на истината. И се питаше дали ще му стигне смелостта да го направи.

— Изпържиха ни! — дрезгаво прошепна Кристоф. — Отряд „Едно“ минава към зелена позиция.

— Минете към зелена позиция, отряд „Едно“.

След като безшумното и тайно промъкване вече беше безсмислено, мъжете се втурнаха към вратата, групираха се в две крила, петима от двете страни, двама отзад с разбивана, готови да нанесат удара.

— Целта на балкона влезе в апартамента — съобщи водачът на третия отряд от хеликоптера със сензора за топлина.

Той е, разбра Кристоф, и се приготви.

Разбиха вратата с мощен тласък. Тя се откачи от пантите, падна към апартамента като висящ мост с прекъсната верига.

Войниците, които бяха най-близо до вратата от двете й страни, хвърлиха вътре зашеметяващи гранати и бързо се дръпнаха от прага. Секунда по-късно гранатите се взривиха с разтърсващ и оглушителен взрив и силна, ослепителна светлина.

За пет секунди обитателите щяха да бъдат слепи, глухи и замаяни.

Едно, две . Кристоф влезе първи, докато бялата светлина се разсейваше и още ехтеше от експлозиите.

— Не мърдай! Не мърдай! — извика той на немски, а един от хората му извика същото на турски.

Огледа стаята, завъртя глава навсякъде.

Дебел младеж с виолетова тениска, свлечен наполовина от дивана, стиснал здраво очи. Не беше той.

Мъж по тениска и боксерки, с бутилка вода в ръце, отстъпи назад, препъвайки се, и се стовари на пода. Не беше.

Гол до кръста младеж лежеше зашеметен на пода, плодове от купа се бяха разсипали върху гърдите му. Не.

Кристоф заобиколи зад дивана, където мъж по бельо се беше проснал на пода в безсъзнание. Не…

А до плъзгащата се стъклена врата към балкона последната цел лежеше по очи на пода: млада азиатка по сутиен и бикини, с присвито от болка лице.

— Само пет цели ли, отряд „Три“? — извика той.

— Потвърждавам, водач на отряд. Пет цели.

Кристоф подмина азиатката, вече усмирена от един от войниците. Отвори плъзгащата се стъклена врата и изскочи на балкона, приклекна, въртейки насоченото оръжие за борба с безредиците. Празно.

— Останалата част от апартамента е чиста — каза заместникът му, когато Кристоф се върна в дневната; вълната на адреналин беше преминала, раменете му увиснаха.

Огледа се победен, докато хората му слагаха белезници на петте жертви и ги вдигаха на крака, още замаяни — ако изобщо бяха в съзнание.

След това очите му се насочиха към ъгъла на стаята.

Към него гледаше камера.

— Guten Tag — поздрави Сулиман, отдавайки чест на войника, който не можеше да го види.

Войникът изглеждаше толкова разочарован, че Сули почти го съжали. Затвори лаптопа си, когато към него се приближи сервитьорът в градината на заведение на брега на Шпрее, на двайсет километра от апартамента.

— Ще желаете ли още нещо тази вечер, сър? — попита сервитьорът. — Донесете ми сметката — отговори Сулиман.

Трябваше да тръгва. Чакаше го дълго пътуване с лодката.

В черната палатка за съвещания канцлер Рихтер приключи разговора си по телефона.