Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Тя се позамисли за минута.

— Ако един от тях е предателят, нямаше да се издаде, като саботира нещо, за което отговаря пряко. Може анонимно да са предали кода. Може да са дали някаква информация на врага. Но възложените им от вас конкретни задачи са ги поставили в центъра на вниманието. Не биха могли да ги саботират. Щяха да се издадат. Който и да го е направил, дълго е обмислял действията си.

— Така мисля и аз. Затова не са зачеркнати от списъка.

Всичко това беше твърде много за Кати, но беше наясно, че докато говоря за предателя, може да го правя с нейното име наум. Всеки на нейно място трудно би го преглътнал. А пък и в случая точно тя не беше чиста като сълза.

Най-накрая каза:

— Господин президент, ако преминем през всичко това…

— Когато — поправих я аз. — Когато преминем през всичко това. Без „ако“. „Ако“ е изключено.

— Когато преминем през всичко това, в подходящ момент ще ви връча оставката си, за да постъпите според волята си. Щом не можете да ми имате доверие, не съм сигурна, че мога да ви служа.

— И кой е следващият в йерархията? — отново се върнах на старата тема.

Тя премигна няколко пъти, но отговорът не беше от трудните.

— Ами, със сигурност няма да се оттегля, преди да намерите заместник…

— Дори името му не искаш да изречеш, Кати, така ли? Твоят приятел Лестър Роудс.

— Не… не бих го нарекла приятел, сър.

— Нима?

— Не бих, да. Аз… ние случайно се срещнахме тази сутр…

— Спри дотук — предупредих я. — Себе си можеш да лъжеш колкото ти душа иска, Кати. Но не лъжи мен.

Още известно време устата й остана отворена, опитваше се да изрече нещо, после я затвори и остана така.

— Първото, което направих преди четири дни, когато научих за изтичането на информацията — казах. — Първото, което направих, знаеш ли какво беше?

Поклати глава, но не се насили да говори.

— Поставих всички ви под наблюдение.

Вдигна ръка към гърдите си.

— Вие сте… ме…

— Вас шестимата — уточних. — Заповед за наблюдение от външното разузнаване. Лично подписах необходимите документи. Съдиите за пръв път виждаха такова нещо. Лиз Грийнфийлд от ФБР ги приведе в действие. Прихващане на кореспонденция, подслушване, наблюдение.

— Вие сте…

— Спести ми възмущението си. И ти би направила същото. И не ми разправяй как някак си „случайно“ си срещнала Лестър Роудс тази сутрин на път за закуска.

Почти нищо не можеше да каже. Нямаше за какво да се хване, предвид действията си. Изглеждаше така, сякаш й се щеше да пропълзи под камък и да се скрие там.

— Съсредоточи се върху проблема — казах. — Забрави политиката. Забрави изслушването идната седмица. Забрави кой би могъл да е президент след месец. Страната ни има много голям проблем и най-важното е да намерим разрешение за него.

Тя кимна, не беше в състояние и дума да каже.

— Ако нещо ми се случи, на теб се пада да поемеш поста. Затова се стегни и бъди готова.

Отново закима, най-напред бавно, след това по-уверено. Изправи стойка, сякаш оставяше всичко друго настрана, съсредоточаваше се върху новия курс на действие.

— Каролин ще ти покаже извънредните планове. Предназначени са само за твоите очи. Ще останеш в оперативния център. Ще общуваш само с Каролин и с мен. Ясно?

— Да. Ще ми разрешите ли да кажа нещо, сър?

Въздъхнах.

— Да.

— Подложете ме на детектора на лъжата.

Облегнах се.

— Елементът на изненада вече е изгубен — рече тя. — Казахте ми всичко. Подложете ме на детектора и ме попитайте дали аз съм издала „Тъмните векове“. Попитайте ме за Лестър Роудс, ако желаете. Каквото искате ме попитайте. Но бъдете сигурен, че аз никога и по никакъв начин не бих предала страната си.

Трябваше да призная, че ето това някак си не бях го предвидил.

— Попитайте ме — продължи тя — и ще ви кажа истината.

В Берлин беше 11:03 вечерта.

Четири събития се случиха едновременно.

Първото: жена в дълго бяло палто влезе през главния вход на висок жилищен блок. Носеше куп пазарски чанти, като обемисти придатъци към ръцете си. Насочи се право към служителя в приемната. Огледа се и забеляза камерата в ъгъла на изисканото, просторно фоайе. Остави на земята чантите и се усмихна на служителя. Той я попита за името, тя отвори портфейла си и извади значка.

— Ich bin Polizistin — каза тя, вече без да се усмихва. — Ich brauche Ihre Hilfe jetzt.

Представи се за полицайка. Каза му, че трябва да й помогне.

Второ: голям оранжев боклукчийски камион на компания „Берлинер Щатрайнигунгсбетрибе“ спря до сградата от изток, докато бризът от река Шпрее се виеше около нея. Задната врата на камиона се отвори. Дванайсет мъже, членове на „Командо Шпециалкрефте“, германските елитни части за бързо реагиране, излязоха от камиона, облечени като за операция — с жилетки, шлемове, тежки ботуши — и въоръжени с автомати „Хеклер и Кох МП 5“ или пушки за борба с безредиците. Близката врата на блока автоматично се отвори с любезното съдействие на служителя в приемната и мъжете влязоха в сградата.