Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— За да добие представа за отношението ми.

— За да разбере дали ще й позволите да излезе от Белия дом. А не да я арестувате, изтезавате и каквото там друго можехте да й сторите.

Казаното от него звучеше разумно. Наистина го почувствах като вид проверка.

— Аз не исках тя да идва сама в Белия дом — продължи той. — Но нищо не можеше да я разубеди. Когато се срещнахме в Щатите, планът й вече беше готов.

— Я чакай. — Допрях ръката му. — Как така когато сте се срещнали в Щатите? Какво означава? Не бяхте ли заедно непрекъснато?

— Не — изненада се Оги от предположението ми. — Не, не. Помните ли деня, в който ви показахме вируса на сървъра в Пентагона?

Събота, 28 април. Никога няма да забравя мига, в който за пръв път чух за вируса. Бях в Брюксел, в първия етап от европейската ми обиколка. Обадиха ми се в президентския апартамент. За пръв път виждах моя секретар по отбраната загубил самообладание до такава степен.

— В този ден с Нина напуснахме Сулиман в Алжир. Но се разделихме. Решихме, че така ще бъде по-безопасно. Тя дойде в Съединените щати през Канада. А аз влязох през Мексико. Планът ни беше да се срещнем в сряда в Балтимор, Мериланд.

— Сряда, тази сряда ли? Преди три дни?

— Да. Сряда, на обяд, при паметника на Едгар Алън По пред Университета на Балтимор. Достатъчно близо и достатъчно далеч от Вашингтон, беше логично за хора на нашата възраст да са там, така нямаше да се набиваме на очи и имахме точно място за среща, което и двамата можехме да намерим.

— И тогава Нина ти е казала какъв е планът.

— Да. Тогава вече имаше план. В петък вечер щеше да дойде сама в Белия дом, за да види как ще реагирате. След това щяхме да се срещнем на бейзболния стадион — нова проверка, за да видим дали изобщо ще се появите. И когато се появяхте, щях да преценя дали можем да ви се доверим. Когато дойдохте на стадиона, разбрах, че сте преминали проверката на Нина.

— А след това и твоята.

— Да. Ако не друго, фактът, че насочих оръжие срещу президента на Съединените щати и никой не ме застреля на място, нито ме арестува, ми показа, че ни вярвате и можем да работим заедно, това разбрах.

Поклатих глава.

— А след това се свърза с Нина, така ли?

— Пратих й съобщение. Тя чакаше сигнала ми, за да паркира вана близо до стадиона.

Колко близко сме били — там и тогава.

Оги се изсмя или поне звукът, който издаде, приличаше най-много на смях.

— Това трябваше да е важният момент — каза той с тъга. — Щяхме да сме всички заедно. Аз щях да открия вируса, вие да се свържете с правителството на Грузия, а тя да спре вируса.

Вместо това някой беше спрял Нина.

— Ще се връщам на работа, господин президент. — Надигна се от дивана. — Съжалявам за моментното…

Натиснах го да седне обратно.

— Не сме приключили, Оги — казах. — Искам да знам кой е бил източникът на Нина. Искам да знам кой е предателят в Белия дом.

Останах приведен над Оги, само дето не бях насочил ослепителна светлина в лицето му.

— Каза, че преди три дни Нина е дошла с вече готов план в Балтимор. Кимна.

— Защо? Какво се е случило от момента, в който сте се разделили в Алжир, до срещата ви в Балтимор. Какво е правила? Къде е ходила?

— Това не ми е известно.

— Мотаеш ме, Оги.

— Съжалявам, как така ви „мотая“?

Приведох се още повече, почти се заврях в лицето му.

— Не се връзва. Двамата нали сте се обичали? Нали сте си вярвали? Имали сте нужда един от друг.

— Имахме нужда да държим информацията си разделена — настоя той. — За наша безопасност. Тя не знаеше как да открие вируса, аз не знаех как да го обезвредя. Така и двамата оставахме ценни за вас.

— Тя какво ти каза за източника си?

— Вече неведнъж отговарях на този въпрос…

— Пак отговори. — Сграбчих го за рамото. — И не забравяй, че съдбите на стотици милиони хора…

— Не ми каза! — рязко и пискливо отговори той, видимо разстроен. — Каза ми, че трябва да знам кодовите думи „Тъмни векове“, попитах я как ги е научила, а тя отвърна, че няма значение, по-добре било да не знам, така и за двама ни било по-сигурно.

Не откъсвах поглед от него, мълчах, оглеждах лицето му.

— Дали съм подозирал, че се е свързала с високопоставен човек във Вашингтон? Естествено, че точно това подозирах. Да не съм идиот! Но това ме успокои, не ме притесни. Означаваше, че имаме невероятен шанс за успех. Доверих й се. Тя беше най-умният човек, когото съм…

Задави се, думите му останаха недовършени.

Телефонът ми отново иззвъня. Отново Лиз от ФБР. Пак пренебрегнах обаждането.