Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Сега проблемът беше Делила, така щеше да кръсти дъщеря си — на името на майка си. Делила нямаше да расте с такъв товар. Нямаше да знае с какво се е занимавала майка й. Нямаше да живее в страх. Нямаше да преживее ужас, толкова жесток и продължителен, че да се просмуква във всичките й пори, да се загнезди завинаги, да сложи отпечатъка си върху цялото бъдеще.

Мъжете излязоха от полезрението й след миг и изчезнаха зад дървото, от което висеше. Когато минеха от другата страна на дървото, тя пак щеше да е изложена на показ, само на десет метра от тях. Ако някой от тях се обърнеше наляво, на изток, веднага щяха да я забележат.

Отново ги видя, вече от другата страна на дървото.

Спряха. По-близкият имаше брадавица на бузата и деформирано ухо, вероятно от удари в миналото. Отпи вода от бутилка, адамовата му ябълка подскачаше на небръснатата му шия. Другият мъж беше по-дребен, стоеше в сянката на дърветата, отгоре му се спускаше слънчев лъч. Оглеждаше дърветата, земята.

Не поглеждай вляво.

Естествено, че погледнаха. И времето свърши. Повече не можеше да стои неподвижна.

Клонът издаде силно пращене.

Първият свали бутилката, вдигна поглед, след това се обърна наляво, към нея…

Бах вече беше взела на прицел първия, оръжието беше насочено към точка между очите…

И от двете радиостанции едновременно се разнесе изпращяване, говореха нещо на немски, но тонът показваше, че има проблем.

И двамата посегнаха към радиостанциите на кръста си. Размениха няколко думи, върнаха се и тръгнаха на север, хукнаха през глава към хижата.

Какво се беше случило? Не знаеше и не се интересуваше.

Вече нямаше нито време, нито сили, захапа оръжието, зъбите й се впиха в дългия заглушител. Вече със свободна дясна ръка, тя се залюля и се улови за най-дебелата част на клона, близо до дънера. Отдели и лявата от въжето и се вкопчи в дънера, на косъм й се размина падането. Простена силно, но не я беше грижа. Събрала последните си сили, се изтегли нагоре, кората на клона дращеше лицето й. Оттласкваше се с крака от дървото и напредваше нагоре, докато успя да прехвърли левия си крак на клона.

Не беше най-изящното движение, което беше изпълнявала, но най-накрая се изправи, възседна клона, насмалко да изпусне раницата и пушката. Издиша, избърса челото си, хлъзгаво от потта, камуфлажната боя се беше размазала. Даде си минута почивка. Преброи на глас до шейсет, върна в кобура оръжието, без да обръща внимание на паренето в ръката си, успокои дишането си.

Развърза възела на въжето и го издърпа. Уви го около врата си, в момента не можеше да стигне до раницата си.

Трябваше веднага да се махне от този клон, макар да седеше върху най-дебелата му част.

Опря се на дървото и се изправи на крака, посегна към следващия клон и започна да се катери. Когато стигнеше върха, щеше да си осигури място за наблюдение и да е в идеална позиция да изпълни задачата си незабелязано.

— Каубоя е изчезнал. Повтарям, Каубоя е изчезнал. Претърсете старателно гората. Алфа-екипите, останете по местата си.

Алекс Тримбъл изключи радиостанцията и ме погледна.

— Господин президент, съжалявам. Допуснах грешка.

Моя беше идеята да ползваме само лека охрана, за да запазим срещата в тайна. Нямахме друг изход. И охраната, с която разполагахме, имаше за цел да наблюдава онези, които влизат в хижата. Не се тревожехме за онези, които излизат .

— Алекс, намери го и толкова.

На път към стълбището минах покрай Девин и Кейси, пребледнели мъртвешки, сякаш са направили грешка. И двамата стояха с отворени уста, опитваха се да намерят думи.

— Оправете проблема — посочих към щаба. — Намерете начин да унищожите вируса. Само това е важно. Хайде.

С Алекс се запътихме към стълбището и отидохме в кухнята, погледнахме към прозореца на юг, към огромния заден двор и гората, която изглеждаше безкрайна. Алекс даваше нареждания по радиостанцията, но оставаше до мен. Агентите вече търсеха Оги, повечето от тях се движеха из гората, но малък брой агенти — алфа-екипът — продължиха да охраняват периметъра.

Не знаех как е успял да се добере до гората незабелязано. Но вече бях наясно, че ако Оги е в гората, малкото ни агенти трудно щяха да го намерят.

По-важното беше защо е избягал.

— Алекс — понечих да споделя мислите си, — ние трябва да…

Но думите ми бяха прекъснати от шум в гората, непогрешим дори от хижата.

Изстрели от автоматично оръжие.