Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Ами добре.

Рихтер сложи чашата за кафе върху чинийката, затърси къде да ги остави, печелеше време, за да помисли. Няма нищо лошо да се погали безграничното его на канцлера, най-дълго управлявалия лидер в Европейския съюз и — без да го лаская — все по-влиятелния. Независимо че ако вирусът се задействаше и трябваше да се вземе решение за война, щях да проведа същите телефонни разговори с кажи-речи същите призиви с водачите на Франция, Обединеното кралство, Испания, Италия и другите страни — членки на НАТО.

Ако се наложеше да се пристъпи към член 5 от договора за НАТО и да се започне война с Русия или друга страна, която стои зад случващото се, предпочитах тя да бъде обявена от друга страна, а не от Съединените щати. А най-добре беше — както се случи след 11 септември — да се включат всички членове на НАТО. Най-добре щеше да е да изглежда като спонтанно решение, а не като апел на ранена суперсила.

Канцлерът не отговори веднага. Не го и очаквах. Въпреки това за пръв път виждах Юрген Рихтер да губи дар слово.

Отзад, в ъгъла, телевизорът излъчваше поредица от лоши новини: затрудненията във водоснабдяването в Лос Анджелис, вероятно причинени от терористичен акт; Северна Корея беше провела пореден тест на балистична ракета след нашите военни учения в Япония; граждански бунтове в Хондурас, където половината от хората в президентския кабинет бяха подали оставка; развитие по заговора за убийство на саудитския крал. Но водещата история, разбира се, беше предстоящото явяване на президента на Съединените щати пред комисията на Камарата и благодарение на любезното съдействие на моя вицепрезидент, въпросът дали той не страда от „нервен срив“, или „е избягал панически от столицата“.

Телефонът ми иззвъня — Лиз от ФБР — и спаси канцлера от неловкото мълчание.

— Извинете ме — казах.

Поставих слушалка и застанах в кухнята с изглед към задния двор, черната палатка и стената от безброй дървета отвъд нея.

— Слушам те, Лиз.

— Хората, които Тайните служби елиминираха на моста — каза временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд. — Установихме самоличността им.

— И?

— Част са от група, която се нарича „Ратници“. Означава „воини“. Наемници. Идват от цял свят и се бият по цял свят. Наркобароните са ги използвали в Колумбия. Били са се на страната на бунтовниците в Судан, докато от правителството не са им платили да се присъединят към тях. Сражавали са се за тунизийското правителство срещу бунтовниците на ИДИЛ там.

— Както и предполагахме. Бушони. Които не могат да бъдат проследени.

— „Ратници“ обаче не работят безплатно. Те са войници, не са движени от идеология. Някой им е платил. А за подобна задача, господин президент, можете да си представите колко пари са поискали.

— Права си. Добре. Проследи парите.

— Опитваме се, сър. Те са най-надеждната ни следа.

— Не я изпускайте и побързайте — казах, когато вратата към сутерена се отвори зад мен.

По стъпалата се изкачваха американците от техническия ни екип, Девин Уитмър и Кейси Алварес, обвити в цигарен дим. Не знаех те да са пушачи, но вероятно някои от европейците в екипа бяха.

Девин беше свалил спортното сако. Ризата му беше отчасти разкопчана, а ръкавите — навити. Лицето му беше белязано от изтощение.

Но и грееше в усмивка.

Опашката на Кейси беше изгубила изрядния си вид. Тя махна очилата и разтри очите си, но устните й бяха извити леко нагоре, което обещаваше добри новини.

Усетих как в гърдите ми трепна вълнение.

— Открихме го, господин президент — обяви Девин. — Открихме вируса.

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Така се промъкваше и измъкваше, когато крадеше храна от пазарите в Сараево. Така се промъкваше и измъкваше, когато се криеше от сръбската армия в планината, докато търсеха босненското момиче, наполовина мюсюлманка, убило шестима от техните хора.

Така се промъкна и седмица по-късно, когато най-накрая събра смелост да слезе от планините и да отиде до дома си.

Домът, който беше изпепелен до основи. Двуетажната къща сега беше само купчина сива пепел и отломки. На дърво до нея беше вързана майка й, гола и с прерязано гърло.

Два километра. Бах можеше да ги пробяга за дванайсет минути дори с раница на гръб. Можеше да ги извърви за двайсет. Но вместо това се промъкваше бавно и предпазливо и й отне почти четирийсет минути.