Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Но вече сте го открили.

— Да — тя кимна. — Така че това е първата стъпка.

— Каква е втората?

— Да го неутрализираме. Не може просто да натиснем клавиша за изтриване и той да изчезне. А ако допуснем грешка, ами… прилича на бомба. Не се ли обезвреди правилно, избухва.

— Така, добре — казах. — Тогава…

— Тогава ще се опитаме да пресъздадем вируса на други компютри. — Оги не може ли да го направи?

— Оги е хакер, сър, не забравяйте. Нина е създала кода. Всъщност ако има хора, които могат да ни помогнат, това са руснаците.

Огледах се и сниших глас.

— Те помагат ли, или само се правят, че помагат? Да не би да ви подвеждат?

— Внимавахме — каза Каси. — Но нищо не показва, че умишлено ни водят в грешна посока. Никога не бихме разбрали какво правят, а те ни показваха. Изглежда, че нарежданията им са да направят всичко по силите си, за да ни помогнат.

Кимнах. Именно това целях. Но не знаех дали наистина ще се получи.

— Но не те са авторите на кода, а Нина — добави тя. — Този вирус, който е създала, според Оги преди три години, е много по-сложен и по-новаторски от всичко, което сме виждали. Направо удивително.

— Може да й дадем посмъртно награда за най-добър кибертерорист, щом всичко приключи, става ли? Кажете ми какво ще се случи. Ще пресъздадете вируса и след това ще разберете как да го неутрализирате. Като симулирането на военна игра?

— Да, сър.

— И разполагате с всичко, което ви е необходимо?

— Мисля, че тук имаме достатъчно лаптопи, сър. И хиляди в Пентагона, където е останалата част от екипа, който работи по заплахата.

Бях поискал да докарат тук сто компютъра с тази цел. Имахме още петстотин, охранявани от морски пехотинци на летището, само на три мили.

— Ами вода, кафе, храна, всичко необходимо? — Последното, което исках е специалистите ми да рухнат физически. Психическото напрежение им беше достатъчно. — Цигари? — махнах с ръка към вонята.

— Ние имаме всичко. Руснаците и германците пушат като комини.

— Долу е напълно задимено. — Девин се намръщи. — Поне успяхме да ги накараме да пушат в пералното помещение. Там могат да отворят прозорец.

— Там има прозорец, така ли?

— Да, в пералното по…

— Тайните служби затвориха всички прозорци — казах и осъзнах, че това няма да попречи на никого да ги отвори отвътре.

Заслизах по стълбището, Девин и Кейси ме следваха.

— Господин президент? — извика Алекс и също тръгна след мен.

Стигнах долу и завих към щаба, движех се бързо, ушите ми пищяха и в тях кънтяха предупрежденията на моя лекар. Щабът беше претъпкан с бюра и лаптопи, още десетина машини бяха сложени настрани, имаше и грамадна бяла дъска. Ако се изключеше охранителната камера в ъгъла, помещението приличаше на обикновена класна стая. В нея седяха шестима души — по двама руснаци, германци и израелци, говореха си над отворените лаптопи и пишеха по клавиатурите.

Нито помен от Оги.

— Провери в пералното, Алекс — наредих.

Чух го зад себе си как тръгва натам. Чувах и думите му през две стаи.

— Защо е отворен прозорецът?

На Алекс му трябваше само минута, за да огледа сутерена, включително стаята, която бях определил за съвещателна. Разбрах отговора, преди да ми го каже.

— Изчезнал е, господин президент. Оги е изчезнал.

Двамата членове на охранителния патрул бяха тъмни и яки, с късо подстригани коси, квадратни челюсти и масивно телосложение. Докато вървяха към нея, си говореха нещо на немски, което със сигурност беше смешно. Смехът им щеше да секне, ако някой от тях се обърнеше наляво.

Главата й беше на сантиметри от клона, висеше във въздуха, уловена с една ръка. Бах усети как силите й я напускат. Премигна, за да отмахне потта от очите си, ръката й се разтрепери не на шега. Чуваше и пропукването на клона, цялата й тежест беше съсредоточена върху една точка, която започваше да поддава, пращенето се усилваше.

Вярно, раницата и дрехите й бяха камуфлажни, лицето и вратът й бяха покрити със зеленикава боя в цвета на боровете, но ако клонът започнеше да пращи — край на играта.

Ако стреляше, трябваше да успее от първия път с два бързи изстрела. А след това? Можеше да открадне радиостанциите им, но останалите скоро щяха да разберат, че двама от часовите липсват. Нямаше да има друг изход, освен да остави задачата неизпълнена.

Неизпълнена. Никога не беше оставяла задача неизпълнена. Можеше да го направи сега и вероятно да очаква някакъв ответен удар от онези, които я бяха наели. Но не това беше проблемът: не се страхуваше от разплата. Вече два пъти след успешното изпълнение на възложена поръчка хората, които я наемаха, се опитваха да я убият, за да заличат всички следи, но ето че все още беше жива; а изпратените да я отстранят не бяха.