Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Ти пак напрягаш твърде много ръцете! — каза Ранко, докато седяха в бомбардиран нощен клуб, който служеше за скривалище на снайпериста в планините. — Не те разбирам, момиче. Онзи ден успя да простреляш бутилка бира на дървен пън от сто метра, днес показваш техника на новак? Дай пак да ти покажа. — Взе пушката от нея, зае позиция. — Дръж здраво, ето така — бяха последните му думи, преди тя да забие кухненския нож във врата му.

Взе пушката му, която вече владееше добре, и я насочи през отворения прозорец на нощния клуб над Сараево, взела на прицел другарите на Ранко, сръбските патрули, които бяха пребили баща й до смърт и бяха издълбали кръст на гърдите му заради престъплението да е мюсюлманин. „Па-па-па-па-па-паа“, стреляше в бърза последователност, поваляше ги един след друг, наложи се да проследи последния, който хвърли оръжието си и хукна към дърветата.

След това се кри в планините повече от седмица, гладна, жадна и премръзнала, непрестанно беше в движение, страхуваше се да остане на едно и също място, защото издирваха момичето, което беше убило шестима сръбски войници, един от близко разстояние, а останалите — от сто метра.

С раница и пушка на гръб, тя се придвижваше предпазливо. От дясната й страна нещо подскочи и сърцето й трепна в същия миг, в който посегна към оръжието под мишницата си. Някакво животинче — заек или катерица, изчезна, преди да успее да го види. Изчака адреналинът й да се успокои.

— Два километра на север — казаха й в слушалката.

Продължи да се придвижва предпазливо и безшумно. Инстинктът й казваше бързо да стигне до мястото, но дисциплината надделяваше. Не познаваше тази гора. Никога не я беше обхождала, както би искала. Земята беше тъмна и неравна, закрита от храсти и сенки, пълно беше с корени от дървета и клони и кой знае още какво.

Стъпка напред, прехвърляне на тежестта на тялото, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта…

Движение.

Напред, иззад едно от дърветата.

Животно като голямо куче, с дебела козина в сиво-черно, високи, наострени уши, дълга муцуна и дребни кръгли очи, вперени в нея.

Тук не трябваше да има никакви вълци. Койот? Вероятно.

Койотът стоеше между нея и мястото, където отиваше.

По-нататък се появи и втори, вирнал глава, почти също толкова едър.

Трети, малко по-дребен и по-тъмен на цвят, се отдели от другите, тръгна отляво към Бах, не откъсваше очи от нея, от муцуната му капеше нещо като месо.

Четвърти, от дясната й страна. Полукръг от четири койота — осъзна, че неслучайно се подреждат така.

Заели бяха отбранителна позиция. Или позиция за нападение.

Второто, реши Бах.

Осем искрящи очи, вперени в нея.

Направи стъпка напред и чу тихо ръмжене, видя как дългата муцуна на първото животно потрепери и се оголиха зъбите — вероятно остри резци, — но беше прекалено далеч да ги различи. Другите, подтикнати от водача си, се присъединиха, озъбени и ръмжащи.

Койоти ли бяха? Нали уж се плашеха от хората.

Храна, помисли си тя. Сигурно бяха близо до храна и вече бяха пирували, може би нещо едро и вкусно, като труп на елен. Може би я възприемаха като заплаха за вечерята си.

Ако не бяха решили, че тя е вечерята.

Нямаше време. Твърде рисковано беше да промени пътя си и щеше да отнеме много време. Някой трябваше да се махне и нямаше да е тя.

С напълно неподвижно тяло измъкна оръжието от кобура под мишницата си, своя зиг зауер с дълъг заглушител.

Водачът беше свел глава, ръмжеше по-силно, рязко отваряше и затваряше челюст.

Прицели се в малкото разстояние между очите на животното. След това се прицели към ухото му и стреля веднъж, един-единствен глух звук.

Животното изскимтя пронизително и се претърколи, отдалечи се с бързи подскоци, имаше само малка рана на върха на ухото. Другите също изчезнаха.

Ако бяха нападнали от различни посоки, ситуацията можеше да се усложни. Тогава щеше да й се наложи да ги избие един по един, а това изискваше повече муниции и вероятно щеше да се вдигне повече шум.

Винаги беше по-лесно да се отстрани водачът.

Ако имаше нещо, което можеше да се научи от историята, е, че както при хората, така и при животните, от най-примитивните до най-цивилизованите, повечето същества искат да бъдат водени.

Премахне ли се водачът, другите изпадат в паника.

— По-добре ще е да дойде от вас — казах на канцлер Рихтер, докато се съвещавахме в помещението, което бях нарекъл семейната стая в хижата. — Другите лидери в Европейския съюз слушат вас, господин канцлер. Наясно сте.