Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Дребни животни се разбягваха от пътя й, дори няколко елена замръзнаха на място при нейното приближаване, след това се отдалечиха с подскоци. Койоти обаче, или каквото там бяха, не се появиха. Може би се беше разнесла мълвата да не се забъркват с момичето с пушката.

Не се беше отклонила много от източната страна на имението, запътвайки се на север, като се придържаше към брега на езерото. Патрулите надали щяха да се появят от тази страна, по-скоро щяха да дойдат от север, юг или запад.

Стигна до дърво, най-клонестото, което беше виждала из тази гора. Високо шейсет фута и с диаметър два фута, така й бяха казали. За нея това означаваше, че е високо осемнайсет метра и с шейсет сантиметра диаметър на дънера. Високо и тънко.

Това беше мястото. Тук щеше да го убие.

Над нея дървото беше с гъста корона и мощни клони, лесно можеше да се покатери човек на него. Но от земята нямаше за какво да се хване. Екипировката за катерене — въже и котки — щеше да е твърде обемиста и тежка за пренасяне.

Извади от чантата си тънко въже с примка в единия край. Метна го през най-ниския клон, на около четири метра над земята — тринайсет фута височина. Трябваха й три опита, за да прекара примката през клона. След това спусна другия край на въжето, за да стигне до нея примката.

Улови я, промуши края на въжето през примката. После издърпа бавно края, внимавайки да избягва чеповете, докато примката отново се издигаше. Горе на клона двата края образуваха възел.

Отново метна раницата и пушката и улови въжето. Трябваше да действа бързо. Натоварваше много клона, затова, колкото по-бързо се справеше, толкова по-добре.

Пое дъх. Гаденето й беше преминало, но чувстваше адска умора, беше на ръба на силите си и трепереше. Унасяше се в мечти за сън, как ще протегне крака и ще затвори очи.

Екипът й може би имаше право, че не биваше да идва сама. Искаха да разположат десетина-дванайсет души в гората. Това щеше да е добре за нея, но рискът ставаше твърде голям. Не знаеше колко агенти патрулират из гората. Достатъчно трудно беше тя сама да се добери до мястото без инциденти. Ако се умножи едно по дванайсет, това правеше дванайсет различни възможности да бъдат забелязани. И една грешка щеше да е достатъчна, ако само един човек вдигнеше шум или проявеше непохватност — цялата операция се проваляше.

Отново се огледа, нищо не видя, нищо не чу. Закатери се по въжето, бавно напредваше, ръцете й бяха опънати една над друга, краката й бяха сключени около въжето.

Точно се протягаше към клона, когато долови шум. Далече беше. Но не беше звук от бягащо животинче. Нито беше ниското ръмжене или гневен лай на хищник.

Човешки гласове, приближаваха се към нея. Първо чу как някой избухна в смях, след това оживен разговор, приглушен от разстоянието.

Дали да не се спусне пак долу и да извади пистолета? Въжето пак щеше да се вижда как виси от клона.

Гласовете се приближаваха. Пак смях.

Отдели единия си крак от въжето и го опря здраво на дървото, за да се закрепи. Усещаше как клонът се опъва. Ако останеше напълно неподвижна, може би нямаше да я видят. Движението привлича погледа като нищо друго, повече от цвета или шума.

Но ако клонът се счупеше, щеше да я издаде.

Не помръдваше. Доста трудно беше да остане неподвижна, увиснала във въздуха, с напрегнати мускули на ръцете и стичаща се в очите й пот.

Двама — видя ги през дърветата на запад. В ръцете си носеха полуавтоматични оръжия, гласовете им се чуваха все по-силно.

Отдели дясната ръка от въжето и освободи оръжието под мишницата си.

Не можеше да виси вечно. Клонът нямаше да издържи. Рано или късно ръката, с която се държеше, също щеше да отмалее.

Успя да издърпа оръжието от страничния кобур.

Двамата се приближаваха, не вървяха в нейната посока — по-скоро в югоизточна, — но се приближаваха. Щом тя ги виждаше, и те можеха да я видят.

Опита се да прикрие движението на оръжието, държеше го близо до себе си. Трябваше да очисти и двамата, преди да успеят да мръднат, преди да посегнат към радиостанциите си.

А след това щеше да реши как да постъпи.

Погледнах часовника си: почти три следобед. Вирусът можеше да се задейства всеки момент в рамките на девет часа, считано от този момент.

А хората ми го бяха открили.

— И това е велико, нали? — попитах Девин и Кейси. — Открили сте го! — Да, сър, „велико“ е точната дума. — Кейси намести очилата си нагоре. — Благодарение на Оги. Сами никога нямаше да успеем. Две седмици се мъчим. Какво ли не опивахме. Провеждахме дори ръчно търсене, след това според определени характеристики…