Джак Джордан - Точно пред очите ти

Хейли Милър.

Папката се огъна в ръцете му и ръбовете на страниците се изцапаха със собствената му кръв. Той отново облиза пръста си, опита се да почисти кръвта, но успя само да превърне капката в светлочервено петно.

Нямаше как да прочете всички материали сега; в ръцете си държеше повече от сто страници. През деня щеше да копира всичко и щеше да я върне пак в чекмеджето, преди някой да забележи липсата й.

Но все пак прелисти документите набързо, поемайки с очи черните букви и снимките. Спря, когато от страницата го погледна познато име.

„Разпит на Дейн Хана във връзка със случай 99367, 19 часа, 5 април 1997 година.“

Той затвори папката и отново провери името отпред. Това със сигурност бяха материалите по случая с изчезването на Хейли Милър. Този Дейн имаше същата фамилия като свидетелката на убийството на Амбър.

Изведнъж, задвижена от тежка ръка, дръжката на вратата зави рязко надолу и вратата се удари в отвореното чекмедже на металния шкаф. Лиза застана на прага и впи очи в папката в ръцете му.

— Какво е това? — попита с властния си тон прекият му началник.

Капка пот тръгна надолу по гърба му.

— Проверявам минали случаи, онези, за които ти споменах, престъпления срещу жени. Прегледах доклада за… — той затвори очи и щракна с пръсти, за да извика някакво име

— …Джон Уилкс, който нападнал своя колежка — опита се да излезе от неловката ситуация Маркъс.

— Това беше преди седем години. Няма да го намериш в папките от 1997-а.

— О…

Той затвори чекмеджето с крак.

— Върни папката — каза тя. — Ако разбъркаме нещо по файловете, няма кой да го оправи. Амбър вече я няма да сложи ред в архива.

— А, тази ли? — Той погледна папката в ръцете си, притиснал началната страница с името на Хейли Милър към гърдите. — Това е един случай от 2010-а. Ще го върна, когато приключа. Неразбъркан. Обещавам.

Лиза го изгледа студено, после премести поглед към вибриращата от треперливата му прегръдка папка и отново върна погледа си към очите му. Взе един буркан с кафе от шкафа и се обърна към вратата.

— Маркъс… — спря изведнъж тя и каза през рамо.

— Да? — Напоена с пот, ризата му залепна за гърба.

— Потърси нещо за семейството на Каси Дженингс. Сигурна съм, че имаме преписки за всеки от тях. Баща й често ни гостуваше в участъка, а двамата й братя дори са лежали в затвора. Може да откриеш нещо.

— Има смисъл. Благодаря.

Тя отново се вгледа в него, сякаш търсеше нещо в очите му, после се обърна и излезе.

Той изпусна въздуха от гърдите си чак когато чу стъпките й да се отдалечават и завиват по коридора.

Наоми се събуди от ласката на слънчевите лъчи по лицето си. Стаята миришеше на прясна пот. С всеки свой дъх усещаше аромата й върху езика си. Миг след това нахлуха и спомените.

Тухла. Стъкло. Тяло. Убиец. Полиция.

Матракът под нея помръдна, чу въздишка, подхвърлена от другата страна на леглото.

Дейн.

Кожата й все още тръпнеше там, където я бяха докосвали устните му, споменът за тях беше запечатан в порите й. Тя протегна ръка и го погали по гърба. Усети ударите на сърцето му с върха на пръстите си. Толкова нощи се бе будила от кошмари и го бе търсила до себе си. А сега, когато беше тук, нямаше търпение да се отърве от него и от чувството за вина.

„Всичко може да е както преди. Само единият от нас трябва да направи саможертва.“

— Добро утро — каза сънливо той. Беше в своята половина на леглото, тя — в нейната. Сякаш никога не го бе напускал.

Наоми се усмихна слабо със сковани от вина устни.

— Добре ли си?

— Това беше грешка — каза тя и покри гърдите си с юргана.

— Не беше и ти го знаеш много добре.

— Не може да сме заедно отново.

— Защо да не можем?

— Ти искаш бебе. Аз — не.

— Може да си осиновим. Голямо дете.

— За бога, Дейн! — тя се отви и стана. — Колко пъти да ти казвам, че не искам да бъда майка?

Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Двамата не само се нараняваха отново, а трупаха още повече обиди и разочарования в сърцата си.

— Хайде да поговорим — каза той от другата страна на вратата.

— Обличам се, Дейн.

Тя седна на тоалетната чиния и покри лицето си с ръце. Беше останала силна две години. Сега, в момент на слабост, бе свалила изгражданата с толкова усилия защита и бе съсипала всичко. Трябваше да започне да гради всичко отначало. Пусна водата и се върна в спалнята. Дейн обуваше панталоните си.

— Какво се промени тази сутрин? — попита я той. — Ти започна това.