Джак Джордан - Точно пред очите ти

„Не мърдай“, й бе казала мило сестрата. Но Наоми не можеше да спре тремора на ръцете си. Наложи се сестрата да притисне ръцете й към металната маса, за да си свърши работата.

„Това не е нейната кръв.“

Продължаваше да усеща оплетената между пръстите си коса и кръвта под ноктите си. Беше благодарна, че не можа да види как водата от чешмата почервеня, когато водата докосна ръцете и кръвта й започна да се оттича през пръстите.

Макс лежеше до краката й и дремеше.

„Още веднъж и си лягам.“

Но знаеше, че няма да може да затвори очи. Спомените я дебнеха от всеки ъгъл на съзнанието й.

Четката подскочи между пръстите и удари вътрешната страна на бузата й. Тя я изпусна, бръкна с пръст в устата си и разтри удареното място с език. Металният вкус на кръв й напомни за малката уличка. Седна на ръба на ваната, засмука раната и остана така, докато болката спре.

Звънецът на входната врата иззвъня, Макс излая и хукна към вратата. Наоми подскочи и пръстът й се заби в раната на бузата.

Не искаше да вижда никого, независимо кой чакаше пред вратата й, но в същото време дори само мисълта да заспи я ужасяваше. Да затвори очи, означаваше да приспи вниманието си. Достатъчно лесно беше да я хванат, когато е будна. Не можеше да рискува и да заспи. Не сега.

Тя намери сили да слезе на първия етаж. Макс вече обикаляше нетърпеливо пред вратата. Избърса пръста си в блузата и отвори вратата.

— Наоми, какво става? — попита я Дейн. — Защо плачеш? Тя прокара длани по лицето си и усети сълзите.

— Наоми? Кажи ми какво има.

Той прекрачи прага и я поведе към вътрешността на всекидневната, като затвори вратата зад себе си. Тя усети аромата на афтършейва по врата му и трябваше да се бори с желанието си да го сложи да седне на дивана, да се свие до него и да попие миризмата му.

— Ръцете ти! Какво е станало, за бога?

Тревогата му превърна последните часове в реалност. Думите заседнаха в гърлото й.

— Наоми!

Дейн взе ръцете й в своите и тя рухна изведнъж. Падна на гърдите му и намокри работната му престилка със сълзите си.

— Кой ти го причини?

— Не… не знам.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Вече се обадих.

Щеше да му разкаже всичко, но той избърза.

— Наоми…

Тя го целуна по устните, притисна го до себе си и продължи, докато телата им се допряха толкова плътно едно до друго, че сякаш се превърнаха в едно цяло, после се заслуша в ударите на сърцето му.

— Сигурна ли си? — прошепна той и дъхът му стопли сълзите й.

Тя отново долепи устни до неговите, опита вкуса им, жадна за всяка част от него, и му позволи да я хване за ръце и да я отведе горе в стаята.

Имаше нужда да почувства сигурност. Да забрави.

Маркъс се шмугна в стаята с архива и внимателно затвори вратата след себе си. Погледна часовника на стената. Никой не бе споменал колко време ще се бавят Лиза и Блейк на онази среща. Трябваше да действа бързо.

Стаята беше без прозорци и миришеше на прах. По стените имаше влага. Неугледното помещение имаше двойна функция и освен архивът, върху шкафовете с документи стояха два буркана с кафе, пакетчета чай и тоалетна хартия. Всеки шкаф беше пълен с кръв, убийства, изнасилвания, случаи с домашно насилие, дребни престъпления, дори и фишове за превишена скорост. Всяко престъпление, случило се в Балкърн Хейтс, бе скътано в някое от чекмеджетата, скрито в тъмните ъгли на участъка, за да събира прах и жълти петна по страниците си. Но градът помнеше и Маркъс беше готов да отвори страница от миналото. Ако имаше връзка между изчезването на Хейли Милър и последните убийства, той щеше да я открие.

Проследи етикетите на шкафовете, в които по години бяха подредени всички престъпления, връщайки се мислено към убийството на Каси Дженингс, когато за пръв път чу за случая с изчезването на Хейли Милър.

„Мислиш ли, че нападателят е същият…“

„Никакъв шанс. Това беше преди двайсет години.“

Той завъртя ключа за случаите от 1997 година и отвори първото чекмедже. Миризма на старо го блъсна в лицето.

Вътре бяха подредени доклади, напъхани в кафяви папки. Той започна да ги отмята една по една и датите, престъпленията, болката и страданието започнаха да се движат под пръстите му.

В един момент чу стъпки по коридора и погледна към вратата, притаи дъха си и се вслуша, замръзнал на място, но скоро разбра, че не бяха стъпки, а ударите на собственото му сърце.

Затвори чекмеджето и отвори следващото, отново сдържайки дъха си, за да не поеме вдигналата се прах. Започна да рови из него. Една капка пот падна в чекмеджето и намокри папка със случай на изнасилване от март 1997 година. Той избърса челото си. Очите му се спряха върху голяма папка, скрита в дъното на чекмеджето. Страниците надигаха кориците, сякаш се готвеха да изскочат. Той придърпа другите документи напред и освободи папката. Докато я измъкваше, одраска кокалчетата си на металния ръб на чекмеджето. Облиза кръвта и я отвори.