Джак Джордан - Точно пред очите ти

Стана и се отправи към вратата.

— Изчакайте ме за момент, моля — каза Маркъс към Наоми и излезе след Лиза.

— Какво беше това, за бога? — извика той след нея. Тръгнала по коридора, тя спря и се обърна.

— Шегуваш ли се? Жената е сляпа. Не може да ни каже нищо съществено.

— Ти не й даде никакъв шанс.

— От всички въпроси, които й зададохме, разбрахме само, че се губи лесно в града и че убиецът е бил с ръкавици. Куче да беше, пак щяхме да получим повече информация. Нямаме време да се занимаваме с нея.

— Забравяш, че тя самата е жертва. Днес е открила труп.

Лиза приближи към него и спря чак когато лицето й се оказа на сантиметри от неговото.

— А ти може би забравяш с кого говориш.

Той сдържа дъха си и стисна зъби, докато челюстите му не изщракаха.

— Съжалявам, шефе.

Но и двамата забелязаха лицемерието в гласа му.

— Нека някой от полицаите да я откара вкъщи. А теб те чакам в десет на паркинга.

Тя се обърна и продължи надолу по коридора, опашката й подскочи наляво, после надясно.

Маркъс въздъхна и се върна в стаята.

Наоми продължаваше да седи на масата с ръце около чашата с чай. Когато влезе, тя наклони глава надясно и се заслуша. Маркъс не можеше да си представи как се живее такъв живот, заобиколен от тъмнина, как се справя с предизвикателствата на света, които са точно пред очите й, но всъщност никога не ги вижда. Сигурно се чувстваше самотна във вечния мрак.

— Съжалявам — каза той. — Моят шеф… тя е…

— Мисли, че не съм надежден свидетел, защото съм сляпа. Маркъс се поколеба за момент, после кимна.

— Да.

Наоми сложи ръце в скута си и засмука горната си устна.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бихте ли уредили някой да ме заведе до вкъщи?

— Разбира се. И… заповядайте — извади той една визитка от портфейла си и я остави на масата, преди да осъзнае колко безсмислен беше жестът му. Опита се да я вземе от плота, повдигна я с нокът, взе я и я постави в превързаната й ръка.

— Това е визитната ми картичка, в случай че имате нужда от нещо.

Тя не отговори и тогава той се сети. Наоми нямаше как да прочете номера му.

— Има ли човек, който би могъл да прочете телефонния ми номер вместо вас? — Не искаше да прозвучи снизходително, но ясно усети нотката в гласа си. Прочисти гърло и каза: — Бих могъл да запиша номера в телефона ви.

— Така ще е най-добре.

Тя взе бастуна си и стана, като остави одеялото на облегалката на стола. Бастунът беше изкривен и в пукнатини. Като счупена кост.

— Детектив…

— Викайте ми Маркъс.

— Маркъс, в опасност ли съм?

Истината беше, че той нямаше представа. Лиза си бе тръгнала и бе зарязала единствения им свидетел. Можеха ли да я защитят? Трябваше ли?

— Не мисля.

„Вдъхни малко увереност на свидетелката, магаре такова!”

Той се прокашля отново.

— Сигурен съм, че няма да има никакви последствия, но ако почувствате, че безопасността ви е застрашена, веднага ми се обадете.

Наоми кимна бавно. Беше ясно, че не вярва на думите му.

Той я изведе от участъка и изпрати полицай Кейт Финч да я откара до дома й. Връчи на Наоми листовка за подпомагане на свидетели на престъпления и я изпрати до паркинга, без да знае какво да каже на жена, която току-що бе докоснала смъртта със собствените си ръце. Те застанаха в студа да чакат Кейт да докара автомобила.

Когато това стана, Маркъс й отвори вратата, после я затвори след нея. Наоми се взря напред и стисна листовката между треперещите си ръце. Той се запита колко време ще мине, преди тя да се осмели отново да се довери на света около себе си. Кимна към Кейт на шофьорското място и изчака двете да се отдалечат.

— Маркъс.

Той се обърна. Лиза стоеше на входа с лишеното си от цвят лице, стиснала здраво телефона си.

— Убитата жена, която свидетелката е открила…

— Да?

Тя се поколеба за момент, преглътна толкова тежко, че той видя как гърлото й подскача нагоре и надолу.

— Била е Амбър.

Местопрестъплението този път изглеждаше по различен начин. Около всички цареше зловеща тишина, висеше над тях и притискаше всеки сантиметър от раменете им. Не беше само заради жестокото убийство и чисто човешката съпричастност. Този път жертвата беше една от техните.

Амбър О’Нийл лежеше по гръб в розова локва от кръв и дъждовна вода. Главата й бе килната надясно. Очите й гледаха надолу по улицата и посрещаха всеки пристигнал полицай, позволявайки му да види добре отворената рана на врата й. Якето й бе захвърлено малко по-надолу, бялата й риза се бе извъртяла и яката бе отишла по средата на гърба й, половината от копчетата се бяха скъсали, разкривайки сутиена и нежната бяла кожа на гърдите. Някой бе отнел живота й заедно с достойнството й. Маркъс си спомни как само преди няколко часа ръцете й го докоснаха, спомни си топлината и живота в тях. Сега момичето лежеше мъртво в краката му.