Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Сър — казаха всички в хор, когато той се обърна и тръгна към изхода на улицата, палейки цигара в шепата си. Димът се закъдри над рамото му.

Лиза и Маркъс останаха до тялото в мълчание. Доктор Линг говореше шепнешком с колегите си. Миризмата на цигара вече пълнеше ноздрите на Маркъс, когато Лиза пристъпи към него със стиснати юмруци.

— Никога повече не ме поставяй в подобна ситуация.

— Той ме попита какво мисля и аз му казах.

— Действа против указанията ми. Казах ти, че сляпата не е важна, защото наистина не е важна. Не допринася с нищо за разследването, не е важна и за убиеца, защото в противен случай тя също щеше да е мъртва. Искам да ме чуеш добре: от тук нататък думата ми е закон, ясно? Ако някой те пита какво мислиш, ще казваш онова, което мисля аз. Аз ръководя този екип, аз ръководя разследването, аз ръководя и теб. Разбрано?

Той кимна и сви ръцете си в юмруци, които Лиза не видя, защото останаха в джобовете му.

— Оттук поемаме ние, жените. Вие с Блейк отивате да почивате. Без да се дразните, без да преминавате границата. Утре ви искам в участъка точно в осем. Денят ще бъде дълъг.

Маркъс кимна и се обърна към изхода на алеята, гмурна се в мрака на нощта пред себе си и чак тогава си позволи да диша свободно.

Лиза не вярваше на преценката му, предпочиташе да го отпрати вкъщи и да поеме цялата работа, както и да остави овациите накрая пак само за себе си.

— Лиза — обади се доктор Линг зад нея. — Амбър е имала два телефона. Както Каси Дженингс.

Той спря на мига.

— Сигурна ли си? — попита Лиза.

— Виж сама.

Маркъс се върна и застана до нея. В чантата на Амбър имаше два телефона.

— Същите модели, както при първата жертва — каза Линг и посочи евтиния телефон еднодневка.

Наистина беше същият като онзи на Каси, направен да изглежда като смартфон, но всъщност под капачето, наподобяващо тъчскрийн, се криеше стар телефон с бутони, който обикновено струва една осма от цената на смартфоните, които имитираше.

— По дяволите! — извика Лиза, стана и закрачи напред-назад с ръце на главата си. — Няма как да сме сигурни, че са били в контакт с един и същи човек, преди да сравним обажданията от двата телефона.

— Какво са правили, че са имали нужда от непроследими телефони? — попита Маркъс.

— Не знам и на този етап не искам да знам. — Тя се почеса и въздъхна дълбоко в шепите си. — Ако се разбере, че Амбър е правила нещо незаконно, сме аут.

Тя затвори очи и въздъхна отново.

— Заминавай. Отивай да спиш. Утре ми трябваш свеж и отпочинал.

Маркъс замълча, обърна се отново, стисна ръце и ги разпусна в опит да върне кръвта в тях. Върна се мислено към разправията между Амбър и Блейк, която бе дочул в участъка, спомни си сълзите в очите и отчаянието в погледа й.

„Кажи ми какво да правя. Моля те, посъветвай ме.”

„Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.”

„Какво си направила, Амбър? — запита се той. — Какво е онова, което би разрушило живота на Блейк?”

Бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. Лиза бе решила да не го оставя на местопрестъплението. Каза му, че има нужда от време да помисли. Той заподозря, че може би готви поредното си изявление за пресата. Каквато и да бе причината, тя беше пределно ясна: предпочиташе да работи сама.

Замисли се за Блейк и за изписания по лицето му гняв, когато излезе от кухнята по-рано днес. Между него и Амбър се бе случило нещо и то може би имаше връзка с убийството й. Тя бе потърсила помощ, но Маркъс не знаеше по каква причина.

Каквото и да беше обаче, вече беше късно да си блъска главата напразно, търсейки отговор. Утре щеше да говори с Блейк и да види какво знае той.

Маркъс седна зад волана и отпусна чело на кожената обвивка, запращайки гореща въздишка в скута си. Спомни си какво бе казал началникът за случая „Хейли Милър”. Тя беше призрак, който преследваше всеки жител на този жалък град. Всички я познаваха, освен Маркъс. И именно старанието им да пазят случилото се в тайна засили желанието му да извади всичко на светло. Трябваше да разбере какво се беше случило с това момиче.

Докато завърташе ключа в стартера, забеляза, че ръката му трепери, и чак тогава осъзна, че онова, което човъркаше стомаха му, не беше глад, а страх.

Наоми знаеше, че кръвта върху пръстите й е нейна, но не можеше да спре да си представя, че е на мъртвата жена.

Когато видя, че от раните й капе свежа кръв, жената от полицията я бе откарала до болницата да я превържат отново. Името на полицайката беше Кейт. Момичето бе останало с нея повече от час, докато чакаха медицинската сестра да дойде с иглата, за да я зашие и отново да я направи едно цяло. Този път трябваха повече от два шева, за да я оправят.