Джак Джордан - Точно пред очите ти

Наоми отпи глътка от чая си. Няколко капки от бежовата течност потекоха от ръба на чашата и намокриха пръстите й.

— Аз… прибирах се от работа и…

— Къде работите? — прекъсна я Лиза.

— В кафене „Орчард“. Собственост на Мичъл и Пеги Делауеър.

Маркъс бе чувал името Мичъл Делауеър. Върна се мислено към документите за престъпленията, извършени в квартала, където бе намерена Каси. Беше ги чел днес, така че не му беше трудно да си припомни.

По време на една полицейска акция през 1999 година Мичъл бил открит в малка къща на най-мизерната улица в града, пълна с млади чужденки, на които били обещали по-добър живот, но вместо това били насилвани да проституират с десетки мъже всеки ден, за да могат да изплатят дълговете си. Пуснали го само с мъмрене, защото нямали достатъчно доказателства и защото му било първо провинение. Маркъс се запита дали жена му знае какви тайни лягат в леглото между тях всяка нощ.

— Продължете, моля — каза Лиза.

— Тръгнах по главната улица, но се отклоних от маршрута си. Исках да избегна срещата с група тийнейджъри, които седяха на автобусната спирка. Знам наизуст повечето улици из града, но пък това не означава всички. Не успях да разбера къде се намирам, затова отново завих надясно; исках да се върна на главната улица. Тогава чух, че на улицата има още някой. После я чух да пищи.

— Жертвата ли?

Наоми кимна, посегна към лицето си и избърса една търкулнала се надолу сълза. Избърса я бързо с опакото на превързаната си ръка. Очите й бяха неспокойни, въртяха се от едната на другата страна и обратно.

— Извиках, но никой не ми отговори. Обърнах се, за да се върна по същия път, но в същия момент се изправи на пътя ми.

— Кой? — попита Лиза.

— Мисля, че беше… — Тя оформи бавно устните си около думата — убиецът. Който и да беше, тръгна след мен по улицата и вървя, докато не открих…

Тя отпи от чая и затвори очи. Парата от чашата замъгли образа й.

— Тялото? — предложи Лиза.

Наоми кимна.

— За протокола от записа, госпожица Хана кимна в съгласие — каза Маркъс и се запита дали свидетелката усеща бирения му дъх.

— Какво стана после? — попита Лиза.

— Убиецът застана зад мен.

— Мислите, че е убиецът, или сте сигурна в това? — включи се отново Маркъс.

— Който и да е, приближи се зад мен, хвана ме за ръцете и…

По лицето й се търкулна още една сълза, но този път не я избърса. Вече не беше в стаята, беше се върнала назад, в онази уличка.

— Ръцете му притеглиха моите надолу към трупа и ме накараха да го почувствам. Беше още топъл. Усетих прободната рана в корема и срязания врат.

Униформените, отишли на мястото след телефонното й обаждане до 999, я бяха довели в участъка и й бяха помогнали да се почисти добре: бяха измили кръвта от лицето й, бяха й дали да облече един сив анцуг от склада; ръцете й бяха чисти, а превръзките — сменени, макар че по ноктите й все още можеха да се видят червени петна. Някога текла през живо тяло, сега кръвта бе заседнала по всяка извивка на тялото на друг човек. Полицаят, който се бе отзовал на повикването, им каза, че я открил с вплетени пръсти в косите на мъртвата жена.

— Какви бяха ръцете? Малки? Големи?

— Средни. И в ръкавици.

— Какви? Кожени, вълнени или латексови?

— Мисля, че бяха латексови.

— Мислите.

Лиза определено се мъчеше с този разпит. Обикновено се взираше в очите на човека, докато видеше в тях отговора на всичко, което искаше да разбере, но Наоми беше имунизирана срещу пронизващия й поглед.

— Умолявах го да спре. Но той дори ме погали по лицето.

— Погали ви? — попита Маркъс.

— Да. Изтри сълзите от лицето ми.

— Защо не е убил и вас, госпожице Хана?

Маркъс стрелна Лиза с поглед; беше се навела напред толкова силно, че Наоми да усети горещината на дъха й, а с него — и важността на въпроса.

— Аз… не знам.

— Защо ще убива тази жена, а после ще отделя време да ви гали? Защо сте толкова специална за него?

— Не знам. Може би ме е съжалил?

— Защото сте сляпа?

— Може би не вижда в мен заплаха, защото не мога да го видя.

— Можете ли да ми опишете този човек?

— Беше със средна височина, така си мисля. Вече споменах, че ръцете му са средно големи.

— Мъж ли беше, или жена? Одеколон или парфюм?

— Не знам. Дъждът ми попречи да усетя аромат.

— Предполага се, че другите ви сетива са по-добре развити от тези на зрящ човек, нали?

Маркъс прехапа горната си устна.

— Усещах само мириса на кръв. Лиза поклати глава.

— Добре. Благодаря ви за отзивчивостта, госпожице Хана, определено ни помогнахте. Детектив Кембъл ще ви изпрати. Тя избута стола назад и краката му изскърцаха по пода.