Джак Джордан - Точно пред очите ти

Пеги остави двигателя да работи, изтича до кафенето и взе палтото на Наоми от закачалката, а през това време тя излезе от колата. Чу Мич да затваря входната врата на кафенето и как ключовете звъннаха в ръцете му. Попита я добре ли е, тя кимна и пъхна ръце в джобовете на палтото. Прегърна Пеги за довиждане, взе бастуна и тръгна надолу по улицата.

Дръжката му стоеше накриво в превързаната й ръка и няколко пъти докосна раните на ръцете й. Тя чу колата на Пеги да завива по пътя и да заглъхва в нощта. Мисълта за дома й даде сили да продължи напред. Щом заключеше вратата зад гърба си, щеше да се свие на стола до камината с Макс в краката си и да си почине.

Градът беше зловещо тих. Металните ролетни щори на магазините бяха спуснати, лампите — угасени, и стоките — прибрани вътре. Вятърът свиреше по пустите улици и запращаше мъртви листа в краката й. Това я накара да си спомни какво казваше майка й навремето: „Не излизай навън по тъмно“.

Тя опипа с бастуна улицата пред себе си, стискайки зъби от причинените от неравностите по паважа вибрации в ръката си. Скоро болката стана нетърпима и трябваше да го премести в другата си ръка.

По празните улици отекна сигнал от пристигащ кораб. Часовникът в центъра на града удари кръгъл час.

Винаги, когато се налагаше да върви сама, се сещаше за приемната си майка, която й бе помогнала да запомни звуците на града и да оформи в съзнанието си нейна си собствена карта, съставена от различни шумове и стъпала. Тя бе превърнала усвояването на знанията в игра, караше я да отброява всяко стъпало от къщата до края на улицата в ритъма на някаква мелодия, оприличаваше облите камъни по алеите на жълтия тухлен път в страната на Оз и люлееше ръката й, за да я накара да се усмихне. От пощата до банката имаше пет улични лампи, а до зебрата, където трябваше да пресече, за да стигне до хлебарницата — четири шахти. Когато мислеше за жената, която я бе осиновила и бе направила всичко, за да може да се чувства в безопасност в този свят, неминуемо си задаваше въпроса какъв би бил животът й, ако истинската й майка не я бе оставила в онази нощ. Не можеше да си я представи цял ден да я води из града, вървейки зад нея, за да може тя да ходи сама, осланяйки се само на бастуна си.

Изведнъж запръска дъжд и косата й прилепна към лицето й. Мразеше подобно време; дъждът прикриваше много звуци, които й бяха необходими, за да се ориентира. На половината път вече беше мокра до кости, а от лицето и ръба на палтото й се стичаха ситни, студени капки.

Въздухът около Наоми се изпълни с миризма на марихуана. Надолу по улицата отекна силен смях. Група тийнейджъри седяха на автобусната спирка, пушеха и огласяха улицата в нощта.

Тя долепи бастуна до стената в очакване да стигне края й. Искаше да премине на другата страна на улицата, без да я видят. Зави по страничната уличка, сложи ръка на стената и прокара пръсти по тухлите. Скоро усети хладната табела на една от вратите по пътя и прокара деликатно показалец по изписания на нея номер: 15. Ако се движеше по Стрейт Лейн, както си мислеше, беше хванала грешния път към дома. На следващата пряка трябваше да завие надясно и да се върне към главната улица, далеч от погледите на тийнейджърите, които щяха да й подвикват както винаги.

Тя зави надясно по една тясна уличка с неравна настилка. Бастунът отскачаше от стените от двете й страни при всяко движение, но заради засилващия се дъжд тя едва долавяше обичайното му стържене по тухлите. Уличката миришеше на урина и гнило и обезпокоена от изливащия се порой, миризмата се издигаше нагоре. Колкото повече напредваше, толкова по-силен ставаше шумът в тясното пространство. Шум от изливаща се вода, от дишането й, от ударите на сърцето й.

— Не! Моля ви, не!

Наоми замръзна на място.

— Ехо?

Дъждът продължаваше да вали и да капе върху палтото й.

Тя пристъпи предпазливо напред.

— Кой е там?

Заслуша се в звука на дъждовните капки, които барабаняха по асфалта и тротоара, и в собственото си забързано дишане.

Оглушителен писък процепи въздуха.

Наоми подскочи и изпусна бастуна. Задържа дъха си, за да чуе какво става. Някакво куче залая в далечината. Мокрите листа зашумяха в краката й, когато се опита да намери пътя. Тя се разтрепери. Не можеше да помръдне от мястото си.

— Кой е? — успя да прошепне.

Клекна и затърси бастуна с ръце. Беше изтропал по мократа земя и бе отскочил. Сгъваемите бастуни бяха удобни за прибиране, но проблемът им беше, че бяха прекалено леки и отскачаха надалеч. Докато търсеше между локвите, превръзките на ръцете й се намокриха. По пръстите й залепнаха изгнили листа. Откри бастуна в един ров между стената и настилката, стана и го стисна здраво в ръце. Ако го изпуснеше отново, можеше и да не го намери. Докато го търсеше, се бе движила и сменяла посоката не един и два пъти и сега не знаеше откъде бе дошла. Застана неподвижно и се вслуша в нечие чуждо дишане. Вдигна ръка пред себе си с надеждата да усети нещо, каквото и да е, което да я убеди, че си въобразява и всъщност е сама.