Джак Джордан - Точно пред очите ти

— А какво всъщност се е случило? — попита Маркъс, необмислено нарушавайки забраната.

— Нищо, свързано с нашия случай — сряза го тя. — Не искам да чувам нито дума по въпроса.

Амбър се прокашля.

— Майката на Хейли Милър не спира да звъни, постоянно търси началника. Опитах се да я отклоня, както наредихте, но тя…

— Следващия път, когато се обади, я прехвърли на мен.

Сега изчезвайте. Всички.

Маркъс излезе от стаята и най-после си пое въздух. Чак сега забеляза, че трепери.

— Добре ли си? — попита Амбър, поглеждайки го с големите си влажни очи, и сложи ръка на рамото му.

Той кимна и тръгна към тоалетните. Побърза да затвори вратата след себе си и се облегна на нея със затворени очи, вдишвайки дълбоко миризмата на урина.

„Майната им. Майната им на всички.“

Изпразни мехура си, вдигна ципа на панталоните и излезе от тоалетната. Мярна отражението си в огледалото, докато отваряше вратата, и спря.

Изглеждаше изтощен. Тъмните кръгове под очите му приличаха на синини от удари. Наведе се към мивката и наплиска лицето си със студена вода, после отново се вгледа в огледалото. Оттам го фиксираха две червени очи.

— Ще се справиш — прошепна на себе си. — Издръж само една година, после се махаш.

Избърса лицето си в хартиена салфетка и излезе в коридора.

Лиза беше в кабинета си, бе качила краката си на перваза на прозореца и притиснала телефона към ухото си.

Маркъс свали сакото от гърба на стола и метна чантата си на рамо. Тъкмо се канеше да излезе, когато чу Амбър и Блейк да си шепнат напрегнато в кухнята.

— Кажи ми какво да правя — казваше Амбър. — Моля те, посъветвай ме.

— Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.

Блейк тръгна към вратата, но Амбър хвана ръката му. По бузите й потекоха сълзи.

— Моля те, Блейк — опита се да го спре тя. И двамата замръзнаха, когато го видяха.

— Довиждане — каза им той.

Амбър пусна ръката на Блейк, избърса сълзите и приглади ризата си, преди да отговори:

— Довиждане.

— Да, довиждане — додаде Блейк.

„Можеше да се заиграеш с някоя жена от бара по пътя за дома ти, Блейк, не с Амбър“, помисли си Маркъс.

Той напусна участъка, пое дълбока глътка от вечерния въздух и реши, преди да се прибере, да се отбие в кръчмата и да пие, докато споменът за изминалия ден стане по-поносим.

Пеги спря автомобила зад кафенето.

— Мич е взел резервния ти ключ и е прибрал Макс у вас. Искаш ли да те откарам до вкъщи? Не бива да се разхождаш сама в тъмното.

— Имам нужда да подишам малко чист въздух — отвърна Наоми. Достатъчно беше стояла на горещия и спарен въздух в болницата.

Тя се намираше през два града, а персоналът в нея беше крайно недостатъчен. Чакаха няколко часа, за да я прегледат и превържат, а пътуването наобратно им бе отнело цяла вечност — някаква катастрофа бе блокирала всички пътища към Балкърн Хейтс и имаше ужасно задръстване..

В ушите й все още отекваха бебешките писъци, които бе чула в коридора на болницата. Малкото същество имаше толкова висока температура, че сестрата се бе изплашила и бе позволила на майката да пререди опашката и да влезе преди останалите. Ужасният звук на плача обаче й бе напомнил защо не може да се събере с Дейн: нямаше начин тя да бъде на мястото на тази майка, да държи в ръцете си пищящото бебе и да се пита дали съществото, което бе създала, ще оцелее до сутринта. Дори не беше сигурна дали ще събере в себе си толкова любов, че да се грижи за него. Докато чакаше реда си в Спешното, се замисли за собствената си биологична майка. Тя можеше да остави Наоми в болница, на топло и безопасно място, но вместо това я бе зарязала в студената нощ.

— И как ще държиш бастуна с тези ръце? — извади я от мислите й Пеги.

В болницата бяха извадили стъклата от дланите й с пинцети; три от раните се нуждаеха от няколко шева и сега и двете й ръце бяха превързани.

— Ще се оправя. Пеги въздъхна.

— Не идвай на работа, докато не се оправиш, чу ли?

— Не мога да си позволя да боледувам, Пеги.

— Това е платен отпуск, скъпа. Няма да те наказваме, че те раниха.

— Благодаря.

Умората я притискаше. Трябваше да се бори със себе си, за да не килне главата си назад върху облегалката. Можеше да си позволи да се разпадне чак когато стигнеше дома си. Не преди това.

— Още веднъж извинявай за прозореца.

— Защо се извиняваш? Не си го направила ти.

„Да, но някой се целеше с тухла в мен .“