Джак Джордан - Точно пред очите ти

Той отвори уста да отговори, но преглътна думите и се закашля. Ръката му се отдръпна от лицето й.

— Благодаря ти, че ме докара. Хайде, Макс.

Макс я поведе към задната врата на кафенето. Искаше й се да се разплаче, да стене, но потисна това си желание и стисна корема си с ръка.

Мразеше утробата си, празния съд вътре в нея, който обществото настояваше тя да напълни. Как можеше да защити едно дете, когато не можеше да опази дори себе си? Защо Дейн не можеше да го разбере? Нямаше право да бъде майка, когато знаеше, че във вените й течеше кръвта на жена, която беше предпочела да остави детето си на произвола на съдбата за сметка на собственото си щастие.

Влезе в тоалетната и пое дълбоко въздух. Макс застана до нея, дишайки неспокойно. След малко въздъхна и седна в своя кош. Старата Дейзи, рошавият териер на шефката й, изобщо не помръдна от мястото си до него.

— Съжалявам, че не успя да получиш разходката си, Макс.

Ще те изведа на обяд, става ли?

Почеса го между ушите и влезе в заведението.

В кухнята винаги беше напрегнато, дори когато имаше само двама-трима посетители. Ник, младият мияч, чакаше до мивката да изтърка чиниите, които бяха горе-долу на неговата възраст. Допреди две седмици имаше и втори човек за миенето, но остана само Ник, който скоро щеше да напусне и да остави Наоми да се мъчи с допълнителната работа, докато накрая не напуснеше и тя, след двайсетгодишното й обикаляне на проклетите дъски и маси. На работа щяха да останат само Пеги и Мич, докато накрая не затворят завинаги това прокълнато място. Но при новината за самоубийството й може би щяха да направят Ник сервитьор. И така смъртта й щеше да помогне и на другиго, освен на нея.

— Здравей, скъпа — обади се Пеги от печката.

— Добро утро.

— Чу ли за Каси Дженингс? — попита Мич от масата за закуска под прозореца.

— Ужасно, нали?

— Сутринта някой в кафенето спомена, че било грабеж — каза Пеги.

— Не ставай глупава, Пег — каза Мич, докато прелистваше вестника си. — Никой няма да пререже гърлото на момиче заради някаква си чанта.

Наоми взе престилката си от куката на стената и я завърза.

— По телевизията казаха, че според полицията не било грабеж — каза тя, припомняйки си новините. — Но не мога да разбера защо иначе някой ще убива невинно момиче.

— Някои хора са такива, скъпа — каза Мич. — Убиват заради тръпката.

— Но защо точно нея?

— Била е на грешното място в грешното време — отвърна Мич. — Каси не изглеждаше като момиче, което се забърква в неприятности, още по-малко такива, които да й докарат подобно накълцване.

— Стига, Мич — каза Пеги. — Прилошава ми само като те слушам.

Пеги беше жена около петдесетте, с глас, гъст и сладък като петмез. Стоеше пред печката от толкова години, че нямаше средство, с което да премахне миризмата на готвено от кожата й. Но Наоми обичаше тази миризма.

Мичъл току-що бе отпразнувал шейсетия си рожден ден. По-голямата част от косата му бе опадала през последните двайсет години, но все още успяваше да прибере на тила си двата останали кичура в побеляваща опашка. Поне така го описваше Пеги.

— Не спирам да мисля за Хейли Милър — каза той и запали цигара.

— Това беше толкова отдавна, Мич — възрази Пеги. — А и не намериха тялото, помниш ли? Дори не сме сигурни, че е мъртва.

— О, тяло има — измърмори той.

— Стига приказки — отсече Пеги и сложи пълна чиния на масата пред него. — Яйца, бекон и зеленчуци.

— Наздраве.

— За теб има чай, скъпа — каза Пеги и сложи една чаша пред Наоми.

— Благодаря, Пеги.

Мич закусваше едно и също всяка сутрин. Наоми се чудеше как не му омръзва. Той угаси цигарата си, сгъна вестника и както винаги го остави от лявата страна.

„Какви глупаци сме! Бетонираме се в рутината си, а после се сърдим, че стоим на едно място. Премести вестника, Мич. Премести проклетия вестник!“, изкрещя Наоми наум.

— Какво пишат във вестника за убийството? — попита тя.

— Наш източник това, наш източник онова. Защо не си признаят, че не знаят нищо и да се свърши, по дяволите?

— Мич — погледна го предупредително Пеги, — не ругай пред Ник.

Ник беше толкова мълчалив и дръпнат, че Наоми беше забравила, че и той беше при тях.

— Но е истина, нали? Полицията също няма да каже нещо съществено. Естествено, ще твърдят, че е еднократен случай.

Няма да позволят хората да разберат, че в тъмното се крият всякакви изроди.

Наоми се сети за човека, който бе чукал на вратата й миналата вечер. Отвори уста да сподели, но преглътна думите.