Джак Джордан - Точно пред очите ти

Тя повдигна още малко кожата с металния инструмент и разкри розовото месо на вътрешностите на жертвата. Маркъс стисна толкова силно ръцете си в юмруци, че кокалчетата му побеляха. Гласът на доктор Линг започна да изтънява и да звучи сякаш идва от все по-далеч.

— Разрезът завършва с прерязване на каротидната артерия, която, както и сами можете да видите, се е пръснала под натиска на кръвния поток.

Краката на Маркъс се разтрепериха. Той се опита да насочи вниманието си където и да е, само да не гледа каротидната артерия, но думите на доктор Линг го върнаха към нея. Погледът му попадна върху разкъсаната червена тръба. Стомахът му се сви и прескочи като туптящо сърце.

— Откри ли отпечатъци по врата на жертвата? — попита Лиза.

Светлината в залата за аутопсии примигна и стана още по-ярка. Всичко пред погледа на Маркъс се завъртя и той затвори очи.

— Не. Който и да е убил Каси Дженингс, е знаел как да почисти след себе си. Добър е в тези работи. Напомня ми за…

— Не ми се ще да повтарям отново, доктор Линг. Между изчезването на Хейли Милър и убийството на Каси Дженингс няма нищо общо. Господи, съвсем скоро всички в града ще започнат да го говорят, но не искам да го чувам и от теб.

Напрежението между двете жени завибрира, но Маркъс чуваше само шума от нахлулата в ушите си кръв.

— Добре ли сте, детектив Кембъл? — попита доктор Линг от другата страна на стъклото.

Той отвори очи и се опита да я види, но на фона на ярката светлина тя беше само едно петно.

— Аз… аз трябва…

Той се подпря с ръка и положи глава на хладната стена. Не можеше да повърне пред Лиза, но гърлото му се схвана и стомахът му започна да пулсира. Стаята пред него се завъртя.

— Ох, за бога! — изпъшка Лиза. Той повърна черното кафе на пода.

— Трябваше ли да ме поставяш в това неловко положение? — попита Лиза, докато го водеше към най-близкия стол.

Той не отговори. Тревожеше се, че ще повърне отново, ако отвори уста.

— Добре ли сте?

Маркъс отвори очи. Доктор Линг се бе навела към него и бе сложила ръка на коляното му.

— Съжалявам — успя да измънка той. Картината пред очите му трепереше по краищата, но пристъпът започна да отминава.

— Трябваше да закусите — каза доктор Линг. — Кафето не може да ви държи цяла сутрин. Не и при тази работа.

— Какво? За да има още повече за почистване? — каза Лиза и се засмя сухо.

— Защо не отидеш да му вземеш един чай, Лиза? С много захар. Знаеш къде е машината, нали?

Лицето на Лиза се изпъна.

— Стягай се, че имаш работа, Кембъл. Чакам те в колата — каза тя и излезе от стаята.

Маркъс се огледа. От реверите на сакото му се стичаше кафява течност и бавно напояваше ризата му.

— Не й обръщайте внимание — каза тихо Линг. — Когато дойде на първата си аутопсия, беше същата. Видях я със собствените си очи. Но е прекалено смела и глупава, за да си го признае.

„Смела? — помисли си Маркъс. — Не, Лиза Елиът не е смела. Тя е чудовище.“

Наоми отвори гардероба и проследи буквите, които майка й бе зашила отстрани на всяка блуза. Напипа буквата „Б“ и свали бялата риза, но я дръпна толкова силно, че закачалката изтрака. Дъждът чукаше по прозореца като пръсти, барабанящи по стъкло.

Бе стояла будна през цялата нощ, бе слушала как часовникът тиктака и отнася часовете със себе си и бе чакала непознатият отново да почука на вратата й. Очите й се затвориха едва на разсъмване и се събуди чак когато усети мокрия нос на Макс по лицето си. Беше закъсняла. Навън вече беше ден и нямаше как да отиде до скалата. По това време край морето беше пълно с народ, все някой щеше да я спре да не скочи от ръба. Нямаше как да го избегне, защото не можеше да ги види, докато се приближават към нея.

Намъкна работните си панталони и напъха ризата в тях. Единственото, което я движеше сега, беше мисълта, че отива на работа за последен път. Още една сутрин, още една смяна и всичко щеше да свърши. Щяха да открият униформата й прилежно сгъната на върха на скалата, докато вълните отдолу подхвърлят тялото й.

Макс излая силно. После звънецът на вратата звънна. Наоми се спусна по стълбата и хвана кучето за каишката.

Сложи ръка на дръжката, но се спря. Спомни си думкането по вратата, смесено с дишането на непознатия.

Остана неподвижна до неспокойния Макс. След миг някой отново натисна звънеца. Тя отвори вратата с треперещи ръце.

— Здравей — каза Дейн. Наоми си отдъхна.

— Здравей.

— Може ли да вляза? Имам почивка между смените.