Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Какво си направила?

— Защо веднага реши, че вината е моя?

— Защото каза, че ти е сърдита. Трябва да си направила нещо.

— Как е Джоузи? — попита тя и се заслуша в шума на преминаващите автомобили от другата страна на пътя.

— Добре е. Защо питаш?

— Просто се питах защо дойде при мен, а не отиде при нея.

— Тя е на работа. Какво ти става днес? Наоми въздъхна.

— Извинявай. Понякога тези приятелски отношения ми идват в повече.

— Фактът, че вече не сме женени, не означава, че не можем да бъдем приятели.

— А как според теб се чувства Джоузи, когато вижда, че непрекъснато ходиш на гости на бившата си съпруга?

— Няма нищо против.

— Съмнявам се.

— Няма значение. Искам да те виждам. Ти си най-добрата ми приятелка. Вече петнайсет години си част от живота ми.

— Да, и ти съсипа всички до една.

— Не започвай отново, Наоми. Не е честно. Ти сложи край на всичко.

Ръцете й започнаха да треперят, тя стисна страничните ръбове на седалката.

— Не е честно да се появяваш така, сякаш всичко е наред. Ти не се противопостави на предложението ми да се разделим, защото искаше деца. Взе своето решение. Вината за раздялата е колкото моя, толкова и твоя.

— Ти предварително реши нещата, като отказа дори да обмислиш идеята за деца.

Кръвта нахлу в лицето й.

— Разбира се, че я обмислих. Мисля за това от петнайсет години. Ти ме напусна, защото не стана така, както си го планирал. А ние си бяхме добре и без деца.

— Защо правиш това, Наоми?

Той стисна волана с всички сили и не го отпусна, докато кокалчетата му не побеляха и кожата под тях започна да скърца.

— Правя онова, което трябва, Дейн. Постъпвам правилно. Опитвам се да продължа напред. А ти идваш, сякаш нищо не се е случило, и отваряш старите рани тъкмо когато започват да заздравяват.

— Но не аз развалям отношенията помежду ни.

— Ами разводите действат така. Не се предполага да сме в добри отношения.

Той удари с юмрук по таблото на колата.

— Глупости. Ти просто искаш да ме разкараш от живота си.

Наоми разтри слепоочията си и въздъхна. Тогава усети сълзите. Избърса ги и се опита да преглътне огорчението си. Той бе тръгнал след желанието си за деца и я бе загърбил. И някой ден щеше да го намрази за избора му, но въпреки това продължаваше да го обича.

— Съжалявам — каза той.

— Не може да продължаваш да идваш и да се преструваш, че нещата са си същите. Не можем да бъдем приятели и трябва да го разбереш.

Автомобилът спря. Дейн натисна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Разбирам го — каза тихо.

— Не, не го разбираш. Другата седмица пак ще се появиш, все едно този разговор не се е състоял.

— От време на време ми липсваш, разбираш ли? Не може ли жена ми да ми липсва понякога?

Настъпи мълчание. Вятърът зафуча около колата. Дребният дъждец забарабани по стъклото.

— Вече не съм ти жена, Дейн.

— Знам.

Тя се заслуша в плиткото му тъжно дишане. Само ако можеше да се предаде и да му даде онова, което искаше той. Можеше да го целуне тук, в този момент, и да го върне у дома, без да казва нищо. Но не беше възможно да отстъпи пред желанието му. Ако сега му кажеше всичко, нямаше да й прости това, което бе направила. Нямаше как да се съберат, докато тази тайна лежеше между тях.

Въпреки че имаше Джоузи, тя разбираше, че Дейн е самотен също колкото и самата нея. И двамата бяха изгубили майките си като малки и се бореха с живота със зъби и нокти, докато не се откриха. А сега трябваше да се научат да живеят разделени.

Тя отвори врата и се приготви да слезе, когато усети ръката му върху своята.

— Все още те обичам, Наоми. И винаги ще е така.

Тя отдръпна ръката си, сякаш за да избяга от думите му, но беше късно, вече ги бе чула. Думите, за които бе копняла толкова време. Думите, от които не успя да избяга дори затваряйки вратата на колата зад себе си.

Проследи с пръсти пътя си по студения метал и стигна опипом до задната врата, покривайки пръстите си с прах. Ръцете й отново изтриха сълзите и размазаха мръсотията от колата под очите й.

Стъпките на Дейн се приближиха по чакъла и след миг вратата се отвори със скърцане. Макс изскочи отвътре, заудря с опашка по колата и започна да души камъчетата в краката им. Наоми потърси каишката му, но вместо нея стигна до ръката на Дейн. Колко много й липсваше тази ръка.

Той започна да трие прашните петна от лицето й и тя потръпна при допира му.

— Всеки път, когато решиш, че ти липсвам, си спомни за Джоузи и как ще се почувства тя, ако разбере.