Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Искам да говоря с нея, докато спомените й са пресни — каза Лиза и забърза крачка. Дори и да бе надушила бирата в дъха му, не го показа. — Не искам да я оставям на униформените. Оттук отиваме директно на местопрестъплението. Дотогава криминалистите ще трябва да са приключили.

— Благодаря ти, че ме взимаш със себе си.

— Само защото Блейк не вдига проклетия си телефон. — Тя спря в коридора и се взря в него. Той моментално застана мирно. — Няма да ме излагаш отново, ясно?

Той кимна бързо.

Затвореше ли очи, Маркъс все още виждаше очите на Каси, вперени в него, хлътнали в бялата, лишена от живот кожа, виждаше спомена за жената, която е била някога, и този спомен продължаваше да го преследва.

От хората, с които бе говорил досега, бе научил, че всички в града са я обичали, че е била успешна в работата си, а споменът за нея предизвикваше тъжна усмивка в ъгълчетата на устните на колегите й от местния вестник. Всички бяха убедени, че един ден със сигурност е щяла да работи в голям национален вестник. Но сега името й щеше да буди единствено спомена за жестоката й смърт.

— Служителите на 999 [1] Телефон за спешни случаи във Великобритания. казват, че когато се е обадила, не е била на себе си — поясни Маркъс на Лиза, произнасяйки усърдно всяка сричка.

— Ти щеше ли да бъдеш?

Той се загледа в шефката си. Косата й, хваната на мършава конска опашка, подскачаше по врата й. Носеше същите дрехи, с които я бе видял сутринта. Запита се дали през цялото време е била в участъка, или се е прибрала в къщи и веднага й се е наложило да се върне на работа. За пръв път я виждаше толкова размъкната.

— Полицаите, които са я довели, казват, че има превръзки на ръцете — каза той. — Казала, че някой е хвърлил тухла през прозореца на кафенето, където работи, и ги е нарязала на счупеното стъкло. Но това се е случило по-рано през деня.

— Денят й не е бил от най-хубавите — отбеляза Лиза.

Те спряха пред стаята за разпити и в същия момент телефонът на Лиза завибрира в джоба й. Тя погледна екрана и отклони разговора. Но още преди да успее да го прибере, апаратът отново започна да бръмчи. Тя въздъхна и отново изключи.

— Аз ще водя разпита. Ти ще следиш да не пропусна нещо.

Маркъс кимна и преглътна презрението си с надеждата то да проличи в погледа му.

Лиза отвори вратата.

— Здравей, Наоми, аз съм детектив инспектор Лиза Елиът, а това е моят колега, детектив сержант Маркъс Кембъл.

Жената се загледа напред, сякаш се опитваше да си спомни нещо. С приближаването си Маркъс забеляза, че цялото й тяло трепери, макар да я бяха наметнали с одеяло.

Двамата детективи седнаха от другата страна на масата. Очите на Наоми не помръднаха. Ръцете й бяха сплетени около чаша чай с мляко. Жената имаше пълни устни, дълбоки кафяви очи, които, ако се вгледаш в тях, ти се струва, че искрят, и гарвановочерна коса, която все още беше мокра от дъжда и падаше на вълни около лицето й. Маркъс видя силния страх в погледа й, но имаше и още нещо. Отне му няколко секунди да осъзнае, че свидетелката е сляпа.

Лиза също забеляза. Двамата се спогледаха.

— Да не би да сте незряща, Наоми? Жената кимна.

Лиза се облегна назад и разтърка очи, челюстите й се стегнаха под кожата.

Униформените трябваше да ги предупредят. Маркъс си помисли, че сигурно щяха да го направят, ако Лиза беше малко по-сговорчива с колегите си, и се зачуди дали и тя не бе стигнала до същия извод.

— Имаме няколко въпроса към вас във връзка със случилото се тази вечер — започна той. — Ще записвам отговорите ви и после ще получите стенограма на разговора.

„Да дадеш на слепия нещо приятно за четене. Добро попадение, браво, Маркъс.“

— А може да направим копие на самия запис — каза бързо той и бузите му пламнаха, — ако така ще ви е по-лесно.

— Добре — отвърна тихо тя.

Маркъс натисна копчето на записващото устройство и представи всички в стаята. Повечето участъци вграждаха записващи устройства в стаите за разпити, които изглеждаха като мухи, накацали по стените, но бюджетът на участъка в Балкърн Хейтс беше толкова оскъден, че дори и кафето бе разпределено по три чаши на човек за деня и свършваше още преди обедната почивка. Положението беше такова — Балкърн Хейтс беше попаднал в дупка във времето и всичко — хората, навиците, участъкът и оборудването му — не се бе променило в последните десетилетия.

— Моля ви, разкажете ни със свои думи какво се случи — започна Лиза с учудващо приканващ и приветлив тон.