Джак Джордан - Точно пред очите ти

„Всичко е само в главата ти.“

Една топла ръка хвана нейната. Тя се отдръпна и отстъпи, спъна се в стената, допря гръб в тухлите и покри устата си с ръка. Превръзката имаше вкус на дъжд и кръв. Нейната кръв, трябваше да е нейната. Бинтът сигурно се бе разхлабил. Тя допря ръка до стената и опипа тухлите с пръсти.

— Кой е тук? Кой си ти?

Дъждовните капки отскачаха от устните й с всяка поета глътка въздух.

— Тук ли си… още?

Тя прокара края на бастуна по земята пред себе си и стисна зъби, за да спре прииждащия от гърлото си вик. Отблъсна се от стената и се обърна надясно, жадувайки да се отдаде на инстинкта си и да побегне, но нямаше представа колко далеч можеше да избяга и на какво можеше да се натъкне. Бастунът удари нещо тежко в средата на уличката. Тя спря и наведе ръка надолу, за да почувства въздуха пред себе си. Пръстите й напипаха нещо мокро и студено. Нечий дъх излезе остро от непознати устни като смях и затопли кожата й.

Усети вика в гърлото си да напира, покри устни с ръка и усети вкуса на кръв по превръзките си, кръв, която знаеше, че не е нейна. Обърна се и с мъка премести единия си крак пред другия. Страхът скова мускулите й, сърцето й се сви като юмрук. Бастунът се удари в стената и изтрака.

— Помощ!

Тя стисна още по-силно бастуна и кръвта изби през превръзките. Към нея приближаваха тежки стъпки.

— Има ли кой да ми помогне?

Тя се спусна в нощта, заора с бастуна в земята, докато върхът му не удари в нещо меко. Закова на място и залитна, но продължи на пръсти. Всеки мускул в тялото й трепереше неистово. Наоми побутна мекото нещо с края на бастуна и откри, че е леко.

Вече не чуваше стъпките зад себе си, единственият шум идваше от непрестанно сипещия се над главата й дъжд и тревожното й дишане.

Тя опипа препятствието с надежда да намери начин да го заобиколи, но то заемаше цялата улица. Приклекна и сложи ръка на земята.

Първо материята: мокър плат, залепнал за нечия плът. Пръстите й пробягаха по мократа повърхност и спряха върху кожа. Тя се отдръпна рязко, залитна на пети и изпусна бастуна от ръката си, за да остави ръцете й да поемат удара. Дланите й прилепнаха към мократа улица и шевовете на раните й се опънаха. От устните й се проточи вик и отекна надолу по улицата.

Тя застана на колене и отново закръжи с ръка над тялото, молейки се да спре да трепери, за да може да разбере какво става. Това беше човек и тя трябваше да провери дали е жив. Допря ръка до косата, слезе до неподвижното лице и продължи надолу към врата, за да напипа пулса. Ръцете й стигнаха до разкъсана кожа и потънаха в дълбока рана. Пръстите й усетиха човешката кост.

С ужас отдръпна ръката си, покрита с нещо лепкаво и горещо, сложи я на гърдите си и избърса чуждата кръв в мокрото си палто. Опита се да си поеме въздух, но трудно успя да го направи между риданията си.

Лек дъх докосна задната част на врата й и тя застина на място. Дъждът се стичаше по лицето й и капеше от брадичката. Наоми усети топлината на тялото и вълнението в дъха на човека зад себе си. Две ръце я хванаха за китките и я задърпаха напред.

— Не, моля ви!

Облечените в ръкавица пръсти на непознатия се вплетоха в нейните и насочиха ръцете й надолу към тялото. Болката от раните я прониза и от очите й потекоха сълзи. Пръстите й се заплетоха в нечия дълга коса. Ръцете я поведоха надолу по тялото и под плата на мокрите дрехи тя усети женски гърди и голяма рана от нож в стомаха. Пръстите й потънаха в раната, която й се стори като малка беззъба уста, отворила се в торса. Повдигна й се. Сълзите станаха повече, обляха лицето й и тя изтръпна.

— Стига! — изкрещя Наоми.

Ръцете спряха за миг, но беше достатъчно, за да усети пулса на непознатия през латексовите му ръкавици, после я пуснаха. Тя измъкна собствените си ръце от безжизненото тяло и инстинктивно избърса носа си с опакото на едната, размазвайки кръв между ноздрите и горната си устна. Облечената в ръкавица ръка изтри сълзите от лицето й.

— Убий ме — прошепна Наоми.

Един последен дъх стопли устните й, после стъпките прецапаха през локвите и заглъхнаха надолу по улицата, оставяйки я сама с трупа и нестихващия дъжд.

Маркъс крачеше по коридора след Лиза, концентриран единствено върху това да върви в права линия. Тъкмо привършваше третата си бира, когато му се обадиха за втория труп. А той все още се опитваше да забрави първия.

Нямаше го само за два часа, но напрежението бе завладяло участъка напълно. Не се чуваше дори и обикновеното жужене на телефоните. Последните събития бяха променили всичко — беше се появил свидетел.