Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Така ли? — вдигна вежди Грейс.

— Казах ти, че не е добра идея да живееш сама, след като Дейн си отиде — каза Рейчъл. — Очаквах всеки момент да се случи нещо подобно.

— Не паднах, защото съм сляпа, а защото не внимавах.

— Ами ако си беше ударила главата? Кога щяхме да разберем?

— Не започвай отново с това, мамо — каза Грейс. — Тя е добре. Всеки може да се нарани. Миналата седмица Крейг се спъна и падна върху едно от децата, удари се в един ръб в кухнята и едва не избоде окото си. Случва се.

— Не прекалявам, Грейс. Просто се тревожа за дъщеря си.

— Мамо, аз съм добре. Честно.

— Виждаш ли? Добре е.

— Казва, че е добре, защото не иска да ме тревожи.

— Мамо, тя е почти на четиридесет. Може да се грижи за себе си.

— Няма значение на колко години сте. Винаги ще се тревожа за вас.

— Виж — намеси се Наоми, — знам, че се тревожиш и това е много мило, но наистина съм добре. За трийсет и шест години ми се е случил един незначителен инцидент. Не мисля, че е толкова зле.

— Добре — каза Рейчъл. — Но за бога, уведомявай ме, като стане нещо такова.

— Добре.

— Между другото, благодаря, че се обади да се извиниш, че те нямаше на празненството — обади се Грейс.

— Не разваляй всичко, Грейс. Тя не е искала да отсъства, нали, скъпа?

— Съжалявам, Грейс. Ще се извиня и на близнаците. Подаръците им са…

— Не става дума за проклетите подаръци. Трябваше да дойдеш, да бъдеш тяхна леля.

— Нали вече ти се извини?

Стаята притихна. След миг Наоми чу подсмърчане.

— Какво става, скъпа? — попита Рейчъл.

— Съжалявам — изхлипа Грейс. — Просто това убийство… връща отново ужаса, който изживях, когато Хейли изчезна. Вкъщи се правя на силна, но непрекъснато ми се плаче.

— Поплачи си тогава. С нас можеш.

Наоми седеше мълчаливо на дивана, докато Рейчъл успокояваше Грейс и ровеше из чантата си за салфетка. Като малки двете сестри бяха много близки, но тайната на Грейс в онази злополучна вечер ги бе разделила и нито една от тях не знаеше как да прескочи отворилата се между тях пропаст.

Нещо се бе случило между Грейс и Хейли вечерта преди Хейли да изчезне. Грейс не сподели с Наоми какво. Каза само, че двете вече не са приятелки, а на следващия ден, когато съобщиха, че Хейли липсва, тя започна да моли Наоми да не казва за скарването им. Но оттогава нещо се промени. Ако Наоми влезеше в стаята, Грейс бързаше да излезе, говореше с нея само по задължение, а в гласа й се усещаше студенина. Бяха изминали толкова много години, но тайната все още стоеше между тях и ги разделяше.

Каквото и да бе направила Грейс, това промени семейството им завинаги.

Наоми стоеше на ръба на перона на мръсните плочки и чакаше влака.

Не можеше да го види как идва, но щеше да го чуе да трака по релсите в далечината, а когато приближеше, щеше да усети миризмата му. Тогава щеше да скочи, за да няма време шофьорът да намали.

Вечерта напредваше. Въздухът беше леден и тя усещаше студа в гърдите си. Някъде нататък по релсите виеше лисица.

Перонът беше празен и тя остави сълзите си да капят свободно. Щеше да боли, но само за няколко секунди. Щом скочеше, вече нямаше да бъде сама в тъмното; мъжете нямаше да я гледат, сякаш е не жена, а сянка, нямаше да я отхвърлят при интервютата за работа, нямаше да се налага да живее с майка си до края на живота си, да вегетира, докато останалите около нея се обичат, възпроизвеждат се и успяват или не — живеят. На двайсет и една години тя трябваше да се чувства непобедима, но вместо това бе потънала в съществуване, което я държеше на едно място. Единственото, което някога бе искала за себе си, беше нормален живот.

Прощалното писмо беше в джоба й. Щеше да го извади и да го остави на перона, преди да скочи. Майка й заслужаваше да знае защо, да се убеди, че няма нищо общо с решението й. Тя беше единственият човек, който наистина искаше Наоми в живота си, но това не беше достатъчно. Не можеше да замести нежността на първата целувка, нито да запълни самотата в сърцето й, да отхвърли отчайващия копнеж за милувки и глада й за живот, който я изпепеляваше.

Влакът се зададе.

Мускулите на краката й се свиха, но тя ги принуди със сила да останат на място. Сълзите по лицето й бяха замръзнали от нощния въздух; инстинктивно вдигна ръка да ги изтрие, но се спря. Най-малкото разсейване можеше да провали всичко. Беше пропуснала толкова много възможности. Нямаше да позволи и на тази да й се изплъзне.