Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Просто един от лошите ти сънища — прошепна на себе си. — На сутринта ще си по-добре.

— Добре ли си?

Ръката й замръзна на гърдите.

— Божичко!

— Извинявай — прошепна Дейн. — Не можеш да заспиш ли?

— Сънувах кошмар.

— Ела тук.

Тя се поколеба. Щом я връхлетеше поредната паник атака, мисълта за ръцете му около нея я караше да се чувства като в капан, имаше чувството, че потъва някъде заедно с него.

Наоми се премести бавно към свивката на ръката му. Той я целуна по врата и я притисна до себе си. Не след дълго заспа. Тя остана в прегръдките му, заслушана в зова на морето до сутринта. Чак когато усети топлината на надничащото през прозореца слънце, намери сили да затвори очи.

Събуди се от ударите на опашката на Макс по радиатора. Усмихна се и потупа леглото до себе си. Той скочи, постави глава на хълбока й и легна.

Беше си го прибрала от болницата преди няколко месеца. Трябваше да го пенсионират като куче водач заради пораженията от нападението, но можеше да остане като нейна компания. Тя го погали по гърба и потръпна, когато усети гладката му закоравяла кожа по ребрата.

Седна в леглото, облегна се на таблата и въздъхна дълбоко. Беше оцеляла и тази кошмарна нощ. Бяха изминали месеци и сега добрите нощи бяха повече от лошите, тъмната част в нея все още се спотайваше под повърхността. След всяка изминала нощ трябваше да си повтаря, че лошото е далеч, а тя все още е жива.

— Ето ни и нас — каза Дейн, влезе в стаята и постави чаша кафе на нощното й шкафче.

— Благодаря.

Той се наведе и я целуна.

— Как спа? — попита я и седна на леглото до нея. Макс скочи на пода и се мушна под радиатора.

— Беше кошмарна нощ. Първата от известно време насам.

— С времето намаляват. Аз също ги имам. Но това са просто кошмари. Събуждам се, усещам те до себе си и разбирам, че е само лош сън.

Тя отпи от кафето и върна чашата на масичката.

— Мислех си, че когато се преместим, кошмарите ще спрат.

Всички комини в новата къща бяха запечатани, за да държат спомена за писъците на Джоузи зад тухлите и мазилката. Но имаше нощи, когато Наоми можеше да се закълне, че чува пукането на дървата в огъня и усеща миризмата на опърлена кожа във въздуха.

— Всичко постепенно ще спре, Ни. Просто трябва време.

— Дейн се премести по-нагоре и седна съвсем близо до нея. Тежестта му залепи таблата на леглото към стената. — Какво искаш да правим днес? Времето е прекрасно. Може да вземем Макс и да отидем на дълга разходка.

— Маркъс ще намине днес, не помниш ли? Той отпи голяма глътка от кафето си.

— Не може ли да оставим миналото в миналото, Ни?

— Искам да го чуя от него, Дейн. Искам да ми каже думите, които чакам да чуя, откакто се събудих в болницата, а той каза, че е разрешил престъплението.

— Сега си в безопасност — каза той и я целуна по челото.

— Искам да го чуя от него.

Ръката й несъзнателно пропълзя под нощницата и погали белега, където ножът беше влязъл в нея. Мястото беше абсолютно безчувствено, но съзнанието й все още носеше спомена за болката. Всеки път, когато пръстите й напипваха набръчканата кожа, усещаше тъпа болка.

— Вече си имаме нов живот — каза Дейн. — Заслужаваме малко щастие.

С връщането на Наоми при него Дейн сякаш се бе събудил за нов живот. Той я обожаваше, угаждаше на всяка нейна прищявка, отрупваше я с внимание, каквото не бе получавала през всичките петнайсет години от брака им, освен това й бе обещал никога да не споменава за дете, обещание, което спазваше стриктно. Но Наоми не беше като него, не можеше да остави миналото зад гърба си. То все още я преследваше. В съзнанието й често изникваха картини от нощта, когато едва не загина, и белезите й веднага започваха да пулсират болезнено.

— Всеки път, когато усетя болката, си спомням за случилото се — каза му тя. — Не мога дори да си взема душ, без спомените да ме навестят.

— Аз също — каза той.

Те замълчаха за момент, потънали в спомена. Джоузи щеше да се изяде от злоба, ако знаеше, че оставените от нея белези ги бяха направили още по-близки.

Звънът от външната врата отекна из къщата. Макс излая и излезе на бегом от стаята.

— Колко е часът?

— Наближава обяд.

— Какво? Трябваше да ме събудиш.

— Беше толкова красива, че не ми се искаше да те безпокоя.

— Подранил е — каза тя и отметна завивката.

— Аз ще отида. Ще поговоря с него, докато се оправиш.

— Кажи му, че след пет минути слизам — каза тя и затвори вратата на банята след себе си.