Джак Джордан - Точно пред очите ти

— А мен? Защо и мен?

— След изнасилването на Хейли Грейс е разказала всичко в полицията. Бащата на Блейк по онова време е бил началник на полицията и я е заплашил, че ще обвини нея, за да защити сина си и да скрие престъплението му. Разбрал е, че тя ти е казала за караницата си с Хейли, вероятно е споделил с Блейк. Той от своя страна явно е помислил, че знаеш повече, отколкото в действителност.

Наоми бе наясно, че през всичките тези години Грейс бе пазила някаква тайна, но не бе предполагала, че тя е толкова страшна. Сърцето я заболя от обич.

— А ножът от кухнята ми? Нали не го намериха при претърсването? Как е изчезнал?

— Блейк организира претърсването на дома ти.

Тя затвори очи. Подправянето на истината. Лъжите. Тайните на всеки един.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попита Маркъс.

Тя пое дълбоко въздух и започна от самото начало. Маркъс задаваше допълнителни въпроси, но подхождаше меко, изчакваше там, където спомените бяха твърде болезнени за нея. Химикалката му не спираше да се движи по бележника.

— Значи аз и Дейн сме свободни? Вече не сме заподозрени?

— Точно така. Съжалявам, че трябваше да преживееш този кошмар.

Тя въздъхна облекчено и преглътна сълзите си.

— Дейн… как е Дейн? Какво му е сторила?

— Открих го в апартамента, където двамата с Джоузи са живели. Беше хванат с белезници за радиатора и прогорен на много места. Бил е в това положение няколко дни. Но вече се възстановява.

Наоми си спомни деня на сватбата им, усети роклята си да шумоли в краката й, усети и устните на Дейн, когато ги притисна към нейните за пръв път като неин съпруг. Никой от тях тогава не си бе представял какво ги чака.

— Какво да правя сега, Маркъс? — попита тя.

— Възстановявай се.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от писукането на монитора. Тя усети, че Маркъс иска да й каже още нещо, но явно не му достигаха думи. Какво можеш да кажеш на човек, чийто живот бе разрушен напълно? Не можеше да й помогне да започне всичко отначало; това беше нейна грижа.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

— Би ли предал на Дейн, че искам да го видя? Когато може да става?

Той замълча. Явно не можеше да разбере.

— Разбира се, щом искаш само това.

— Да, това искам.

Той стана и тръгна към вратата.

— Обади ми се, ако имаш някакви въпроси. Аз също ще намина да видя как си.

Струваше й се нередно да се раздели така с него, въпреки че едва го познаваше. Той беше само един мил глас сред ужаса, зрънце надежда в мрака, но въпреки това мисълта, че повече няма да го види, остави тъпа болка в гърдите й.

— Маркъс?

— Да?

— Благодаря ти, че вярваше в мен.

— Познавам добрите хора, когато ги видя — отвърна той и затвори вратата след себе си.

Наоми остана в тишината на стаята.

„Възстановявай се.“

Скалата щеше да е на мястото си винаги и копнежът да избяга щеше да продължи да я изгаря отвътре като огънче, готово да лумне и да я погълне за секунди, но ако бе научила нещо след този кошмар, то беше, че е по-силна, отколкото си мислеше.

Ще оцелея, Маркъс. Обещавам.

Наоми се събуди с вик. Морето я зовеше, вълните сякаш се разбиваха в стените на къщата и се процеждаха през прозорците. Един от нейните кошмари.

„В безопасност си — прошепна на себе си тя, — никой не може да те нарани.“

Наведе се, погали Макс по козината и усети повдигането на гърдите му. После се обърна на другата страна и опипа леглото. Дейн беше до нея.

Обичаше Дейн. Винаги го бе обичала. Той беше единственият, който я караше да се чувства завършена. С него самотата в мрака не бе толкова силна. Въпреки всичко случило се между тях след развода този, от когото бе имала нужда в болницата, беше той. Когато Дейн се възстанови дотолкова, че можеше да става от леглото, сестрата го доведе с количката в стаята й. Прекараха часове наред заедно и когато се разделиха, и двамата знаеха, че няма връщане назад. Отново бяха заедно, както винаги. Щяха да започнат всичко отначало.

Наоми лежеше в леглото и слушаше дишането на заспалия Дейн. Сграбчи чаршафите и ги уви около юмруците си. Той спеше съвсем спокойно, а нея миналото я задушаваше. Беше се надявала, че преместването от Балкърн Хейтс е решение. Не осъзнаваше, че миналото ще ги последва, ще се промъкне през прозорците и ще заживее в стените на новия им дом.

Тя избърса потта от челото и попи мокрите си гърди с нощницата. Не спря, докато не усети, че платът се овлажни. Опита се да успокои дишането си и затвори очи.