Джак Джордан - Точно пред очите ти

Чакълът хрущеше под краката му, ароматът на рози изпълни гърдите му. Той натисна звънеца и докато чакаше да му отворят, приглади ризата и щръкналите от косата косъмчета. Звънецът отекна зад матовото стъкло на вратата и отвътре се чу кучешки лай.

Вратата се открехна и Макс подаде глава през пролуката, изскочи навън и заджафка развълнувано към Маркъс. Движеше се по-бавно отпреди, но все още излъчваше радост, както топлината се излъчваше от козината му. Маркъс се наведе да го погали и извъртя поглед към вратата.

Там стоеше Дейн, мъжът, който владееше сърцето й, висок, леко приведен напред, с изваяни рамене и широки гърди под бялата тениска, толкова бяла, че заслепяваше на слънцето. Косата му беше мокра от току-що взетия душ. Маркъс си представи Наоми и Дейн под душа с притиснати един към друг устни и голи, покрити със сапунена хлъзгава пяна тела.

— Маркъс, радвам се да те видя.

Стори му се странно да чуе малкото си име от устата на този мъж.

— Хубава къща.

— Прекрасна е, нали? Беше на майка ми. Години наред я давахме под наем и пестяхме пари за старини, но ми се стори, че е време да се върнем вкъщи. Влизай. Ще донеса нещо за пиене — каза Дейн. После се обърна към Макс: — Ти също, господинчо.

Вътре беше старомодно и топло, толкова различно от къщата й в града. Може би от ревност, но погледът на Маркъс се замъгли от завист и застанал на прага на новия дом на Наоми, той си пожела да е негов. Техен.

— Чай? Кафе?

— Едно черно кафе ще ми дойде добре.

Дейн улови погледа му нагоре по стълбата, чиито стъпала бяха покрити с кремав килим.

— Наоми ще слезе след пет минути.

Маркъс тръгна след домакина, отбелязвайки всички красиви вещи, които самата Наоми нямаше как да види: от картините по стените до шарката на пътеката в коридора. Дейн го въведе в изобилно осветена кухня с прозорци към красива градина. Двамата поговориха, докато чайникът заври, и за Маркъс стана ясно, че Дейн иска той да го хареса. Маркъс също искаше — все пак бе спасил живота на този човек, — но нямаше как да хареса мъж, притежаващ сърцето на жената, която той желаеше. Когато го погледнеше, виждаше онзи Дейн в стаята за разпити, виждаше човека, довел Джоузи в живота на Наоми.

— Здравей — чу гласа й от вратата.

Месеците, през които не я бе виждал, я бяха направили още по-красива. Очите, усмивката, устните — всичко беше, както го помнеше, но сега в нея имаше и нещо различно: твърдост, сякаш възвръщането към живота бе направило сърцето й от желязо. О, ако знаеше, че не е сама, че миналото не позволяваше и на него да спи през нощта.

— Здравей.

Тя носеше дълга лятна рокля на цветя в различни цветове, която подхождаше чудесно на тъмнокафявата й кожа; а белезите й я правеха някак си още по-хубава, даряваха я с екзотична красота. Но клепачите й бяха подути от безсънни нощи. Докато беше лежал буден през нощта, потънал в мисли за нея, тя също не беше спала, мислейки за тялото на Джоузи, проснато безжизнено под нейното, и бе усещала миризмата на огъня по цвърчащата си кожа.

— Готови сме — каза Дейн и подаде на Маркъс чаша с кафе. Другата беше за Наоми и той изчака пръстите й да хванат дръжката. — Вие двамата имате да наваксвате — каза той. — Денят е прекрасен. Искате ли да седнете във вътрешния двор?

— Какво ще кажеш, Маркъс? — попита го Наоми.

— Разбира се. Ти водиш.

Тя тръгна спокойно през къщата към френския прозорец, отвори го и пусна вътре песните на птиците. Маркъс се запита колко време й е трябвало да запамети мястото на всичко тук и колко синини са оставили мебелите, преди да може да нарече къщата свой дом.

Макс притича край него и скочи на поляната с изплезен до тревата език.

— На Макс му харесва тук — каза Наоми, докато сядаше на масата. — Сигурна съм, че ще му хареса още повече, ако го оставя да обикаля наоколо до вечерта.

— Изглежда щастлив, че е пак с теб — каза Маркъс.

— Не колкото мен. Толкова много ми липсваше!

Той седна и премести стола си по-близо до нея. Коленете им се докоснаха и той се отдръпна на мига.

— Мислила ли си за друго куче водач? По-младо имам предвид.

— След случилото се… Не мога да рискувам и неговия живот.

— Но сега си свободна; тук никой не може да те нарани.

— Не се чувствам в безопасност, въпреки че Блейк вече е в затвора, а Джоузи… — тя потръпна при спомена — я няма.

— Наистина ги няма, Наоми. Блейк ще остане в затвора до последния си дъх.

Процесът беше продължил месеци. Въпреки доказателствата срещу него — снимката с часовника на ръката му, показанията на Грейс за нощта на изнасилването, скриването на доказателствения материал и потулването на случая от страна на Нейтън Кроуч, който си беше признал всичко, въпреки записа, направен от Маркъс, чутия спор между Амбър и Блейк няколко часа преди смъртта й, както и разследването, проведено от Амбър и Каси — Блейк бе продължил да отрича стореното от него и така усложни нещата, тъй като тялото на Хейли все още не беше открито. Медиите бяха раздухали случая докрай, отново поставяйки Наоми на първа страница: