Джак Джордан - Точно пред очите ти

Наоми се заслуша в стъпките му надолу по стъпалата. Въздухът беше влажен от парата след къпането му. Свали нощницата, вдиша аромата на Дейн и го задържа в гърдите си. Беше го обичала през целия си съзнателен живот, но зад любовта й се криеха мрачни спомени. Имаше чувството, че кожата й все още гори.

Тя погали с пръсти всеки един белег, усети набъбналата безформена и безчувствена кожа под тях и се замоли един ден да може да ги докосва, без да си спомня откъде и как са дошли. Завъртя крана и помещението отново се изпълни с пара.

Къщата, където живееха сега, бе принадлежала на майката на Дейн и Наоми можеше да усети присъствието й навсякъде, сякаш любовта й бе оставила петна по стените. Беше починала, преди Дейн и Наоми да се срещнат. Но сега, когато живееше в дома й, тя имаше чувството, че познава отдавна тази жена. Растенията в градината бяха посадени от нейните ръце и подхванат от вятъра, техният аромат изпълваше стаите през отворените прозорци и носеше дъх на лято. Но къщата също си имаше спомени и по време на кошмарните й нощи отминалият живот се въртеше около нея, жужеше и бръмчеше, докато звукът станеше непоносим. Дейн беше отраснал тук, къщата беше негов дом, но Наоми се чувстваше като посетител, който се опитва да се спаси от минало, протягащо лапи към нея от стените.

Тя застана под душа и зачака водата да отмие снощните кошмари.

Къщата беше нова за Наоми, далече от старата, която бе отдадена под наем, но тя все още не можеше да превъзмогне меланхолията, властвала над нея през целия й живот. Беше се настанила трайно под кожата й и я изгаряше при всяко по-рязко движение. Но сега беше далече от скалата. Можеше да я зове колкото си иска, тя нямаше да я слуша повече.

Наоми не беше предишният човек — не онази на ръба на скалата или другата, която молеше за смърт в малката уличка. Сега беше по-силна — не физически, а в сърцето си.

Маркъс я чакаше долу. Беше й интересно дали ще познае жената, която щеше да застане пред него, белязана от миналото, но нова по дух. Беше направила така, както той я бе посъветвал онзи ден в болницата, и се надяваше той да забележи. Беше направила всичко, за да оцелее.

Маркъс караше по старите, виещи се между безкрайни царевични ниви пътища, окъпани в слънце. Въздухът беше толкова чист, че започна да се прозява. Сърцето му се сви при мисълта, че се прибира вкъщи, където слънцето се криеше зад плътни сиви облаци и морето напояваше въздуха със соления си дъх до такава степен, че с времето всичко започваше да вони на разложение. Разстоянието между града и селото беше някакви си шейсет километра, но това бяха два различни свята. Най-лошото беше, че с връщането вкъщи щеше да се наложи да се изправи пред спомените, които го чакаха там.

От последната му среща с Наоми бяха минали месеци и мисълта, че ще я види отново, го бе държала буден нощи наред, нощи, през които слушаше тиктакането на часовника на шкафчето до главата си, докато слънцето не се промушеше през щорите и леглото му лумваше като огън.

Той не познаваше добре тази жена, но когато тя напусна Балкърн Хейтс, част от него си тръгна с нея и трябваше да си признае, че тя беше единственото качество, което този град притежаваше. Въпреки че Блейк и Нейтън Кроуч бяха в затвора наред с цялата банда, участвала в изнасилването на Хейли, въпреки разрешаването на загадката с изчезването й хората в Балкърн Хейтс все още не можеха да простят на полицията. Престъплението беше разкрито след цели двайсет години, а извършителят се оказа един от служителите на реда.

Маркъс мечтаеше за срещата с Наоми, ала знаеше, че щом се раздели с нея, щеше да му бъде два пъти по-трудно, защото мислите за красотата й и онова, което можеше да се случи между тях, щяха да го преследват дълго след това.

Той направи справка с картата и пое по една сравнително тясна уличка. Колата поддаде наляво и металът застърга в живия плет. Маркъс върна колата в средата на платното с разтуптяно сърце.

Слънцето печеше ужасно и нагряваше металния покрив, през отворения прозорец влизаше горещ въздух, който не успяваше да охлади стичащите се по слепоочията му вадички пот. Мина и последния завой и видя къщата в дъното на улицата, красива и висока като Наоми, с червени тухли, бели прозорци и тъмнозелена входна врата. От двете й страни имаше розови храсти, които се радваха на слънцето.

Тя го заслужава, помисли си Маркъс.

Той спря пред къщата и се огледа в огледалото за задно виждане. Приглади навилите се от потта кичури, наплюнчи пръсти и изтри ъглите на очите си. После излезе от колата и пое дълбоко въздух.