Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Ще ми се да опитам закуска в “Тифани“.

- Всъщност мисля, че “Тифани“ е бижутерски магазин, не ресторант.

- Шегуваш се!

- Боя се, че не.

- Никога не съм гледала филма. Просто допуснах, че...

- Нямай грижа - успокоих я. - Еклерите ми няма да спаднат. Няма да се наложи да ядем по изискани места.

- Да му се не види - разочарова се тя.

Някой прочут някога беше казал, че можеш да целу­неш приятели и близки за сбогом и да се отдалечиш на стотици километри, но винаги ще си с тях, защото ти не си просто част от света, светът е част от теб.

Или нещо такова.

Въпросът е, че никога не ми беше липсвал някой по начина, по който ми липсваше Катлийн по време на това последно пътуване. Когато отново се върнах в скромното ѝ двустайно жилище с половин таван и половин мазе, а тя скочи в прегръдките ми и обви крака около мен, пи­щяща от радост, проумях какво е това, за което всички поети вдигат такава пара.

- Колко време имаме, преди еклерите да спаднат? - по­пита тя.

- Вечността, защото никога няма да спаднат. Превър­нал съм го в наука.

- Значи твърдиш, че си кулинарен учен.

- Всички си имаме своята специалност - отвърнах.

- Моята специалност е математиката - заяви тя.

- Математиката?

Тя ми се усмихна лукаво.

- Точно така. Например колко пъти едно нещо... може да влезе в друго нещо. - И тя вдигна вежди прелъстител- но.

- Преди готварският таймер да писне ли? - попитах.

- Хипотетично - отвърна тя.

- Не съм сигурен, но имам желание да положа големи усилия, за да ти помогна да решиш това уравнение.

И пристъпихме към действие.

Звъненето прекъсна научните ни занимания и се споразумяхме да продължим експеримента след закус­ка. Катлийн взе завивка от леглото, уви я около себе си, последва ме в кухнята и ме наблюдаваше, докато вадех тава с идеално оформени еклери от фурната. Напълних­ме ги с омекналото масло.

- О... боже... мой! - писна тя. - Винаги съм искала мъж, който умее да готви, а ето че имам нещо още по-добро: мъж, който умее да пече!

Изядохме по два, а после ми се стори, че Катлийн иска да каже нещо.

- Какво? - попитах я.

- Имам да ти кажа нещо, само че не искам да избягаш.

- Не можеш да ме подгониш. Освен ако нямаш друг ла­бораторен партньор.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

- Искам да осиновя Ади.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

- Сериозно?

- Обичам я, Донован, и тя ме обича. Винаги съм искала свое дете, но Кен унищожи с бой физическата ми способ­ност за това още преди години. Но тъй или иначе, бих избрала нея пред всички деца на света. А и тя има нужда от мен.

- Ами леля Хейзъл? - попитах.

Тя сведе поглед.

- Там е проблемът - продума. - Хейзъл не я иска, но не я дава и на мен.

- Защо?

- Смята, че не мога да осигуря нужните грижи за Ади. Иска да я повери на агенция за осиновяване, която да ѝ намери истинско семейство.

- В смисъл със съпруг и съпруга?

Тя кимна.

- И с достатъчно пари, за да посрещнат нуждите ѝ.

- Ти какво ѝ отговори?

- Казах ѝ, че шансовете някое идеално семейство да осинови Ади са нищожни и че може да нямам съпруг и пари, но мога да ѝ дам всичко, от което се нуждае едно малко момиче.

- Добре казано.

- Но все още отказва да ми подпише, макар Ади да я умолява.

- Искаш ли да поговоря с леля Хейзъл?

- Ужасно много ли ще те затрудни?

- Ще го направя днес - казах.

Известно време поседяхме в мълчание. После Катлийн промълви:

- Донован... Ще продължиш ли да се виждаш с мен, след като осиновя Ади?

- Че защо не?

- Много мъже по-скоро биха се срещали с красиви, млади, едрогърдести жени, които не са самотни майки.

- Пфу! - изрекох. - Не и аз.

На път към дома на леля Хейзъл размишлявах върху тлъстите сметки, които бях отнел от Джо Демео. Той се оказа далеч по-богат, отколкото бях предполагал, и па­рите продължаваха да текат в здравословно изобилие. Вероятно плащачите не бяха чули още новината за про­вала му. След като покрих всички разходи по кампани­ята, бяха ми останали достатъчно, за да раздам по един милион на Лу, Кимбърли и Джанет. Стори ми се, че Джа­нет бе доволна, задето получи дял, макар да ми заяви, че било капка в кофа вода, сравнено със страданията, които съм ѝ причинил.

Замислих се и за Гарет Ънгър и ареста му, заплануван за тази сутрин. Още не бях споменал за това на Катлийн, не бях ѝ казал също, че до два часа следобед в личната ѝ сметка ще бъдат преведени един милион долара, нито за доверителния фонд, който основавах на името на Ади с десетте милиона, прибрани от Демео. Все изненади, кои­то биха накарали закуска в “Тифани“ да бледнее в сравне­ние. Да не говорим за най-голямата изненада от всички - когато Катлийн откриеше, че ме бива не само за печива, а и за отбрани ястия.