Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Направил си бирен купон у дома си - продължи Кали. - Той се е пренесъл в предния двор. Моника се прибирала у дома си от урок по танци в гимназията. Познавал си я от квартала и си я повикал. Сграбчил си я, изнасилил си я на моравата отпред и си я заплашил с убийство, ако каже на някого.

- Откъде знаеш всичко това?

- Беше малко високомерна - каза Кали, - но ми беше приятелка. Притежаваше класа. За разлика от теб.

- Помогни ми - избъбри той.

- Как ли не. Ето най-доброто ми предложение. Дай ми имената на двама души, които са съсипали живота ти, както ти съсипа този на Моника. Ако искаш справедли­вост, това е твоят шанс. Но говори бързо, защото си на път трайно да си платиш за греховете.

Той назова треньора си и хлапака от Удхейвън, същия, който се отнесе неспортсменски с него цяла минута след свирката на съдията.

Кали избърса всички повърхности, които можеше да е докосвала, включително капака на каната с портокалов сок и бутилката от шампанско. После прибра тапата от шампанското и чашите в пътната си чанта, заедно с на­писаната от нея бележка, която изрови от джоба му.

Спря за момент да огледа стаята. Реши, че е стерилна, и се отправи към вратата, като прекрачи без колебание тресящото се тяло на Еди Рей. Беше приключила тук, ом­ръзнало ѝ бе да бъде Моника.

Кати Елисън почти бе привършила разходката си из квартала със своя голдън ретривър Уенди, когато забе­ляза едър мъж, застанал до паркиран седан точно пред нея. Беше късно утро в красив слънчев ден, кварталът им бе в за­творено селище в Мариета, Джорджия, в самите околности на Атланта. В него престъпност на практика не съществува­ше, а цената на всички къщи беше от милион нагоре.

И все пак мъжът, застанал на пътя ѝ, беше толкова ог­ромен, а лицето и главата му толкова обезобразени, че тя се закова на място на десетина метра от него. Уенди също го забеляза или беше доловила страха на Кати, как­то понякога правят кучетата. Козината по гърба ѝ бавно започна да щръква и тя издаде приглушено и протяжно ръмжене. Кати реши, че най-разумно е да се обърне назад и да се прибере у дома си.

Щом се завъртя, чу мъжа да я вика по име. Кати зам­ръзна на мястото си втрещена и уплашена. Нямаше при­чина този чудовищен човек да знае името ѝ.

- Моля ви, госпожо, не се бойте - каза той, като се при­ближи. - Не ви виня, че се притеснихте. У всички предиз­виквам такава реакция първоначално. Нищо не мога да сторя, че изглеждам така. Повярвайте, опитвал съм.

Куин продължи да говори, като се приближаваше все повече.

- Най-добре ще е просто да не ме гледате.

Сега той вече стоеше до нея. Уенди, бедничката, тре­переше от страх и направи локвичка на тротоара.

- Кати, името ми е Джордж Първис и се боя, че нося лоша новина.

Кати не беше мръднала от мястото, където спря като вкаменена, когато го чу да я вика по име. Отказваше и да погледне мъжа, застанал до нея. Така нямаше да е в състояние да го идентифицира и той може би щеше да я пощади.

- Много съжалявам, господин Първис - продума тя.

- Не искам да съм груба, но плашите кучето ми и мен. Не мисля, че искам да чувам лошата ви новина. Може ли просто да си ида у дома?

Куин се отпусна на едно коляно и протегна ръка, та Уенди да я подуши. Тя стисна с челюсти китката му, заръмжа и проби плътта. След това започна да я дърпа от една на друга страна, сякаш се опитваше да прекърши врата на едър плъх.

- Боже мой! - изписка Кати. - Уенди, не! Престани!

Уенди пусна ръката му.

- Много съжалявам, господин Първис. Тя никога не се държи така.

Куин сви рамене.

- Няма нищо, госпожо. Не съм чувствителен на болка като повечето хора.

Видя я, че се взира в окървавената му ръка, и за да не я разсейва, я пъхна в джоба си.

- И все пак съжалявам - каза Кати. После пое дълбоко дъх, обърна се с лице към него и положи усилие да не отскочи ужасена. Вгледа се в лицето му и този път видя повече, отколкото беше очаквала. Очите ѝ се насълзиха, като се замисли за болката му, за емоционалните белези.

- Каква лоша новина искахте да ми съобщите?

Куин погледна в двете посоки, преди да отговори. Все още отпуснат на коляно, сякаш за да не се извисява над нея, той каза:

- Отнася се за Брад, съпруга ви.

- И какво за него?

- Даде ми петдесет хиляди долара, за да ви убия.

Кати задиша учестено. Усети главата си олекнала, ушите ѝ писнаха. Единствената причина да се съпроти­влява на припадъка бе, че не искаше чудовището да я до­косва, а той със сигурност щеше да го стори. Погледът ѝ зашари наоколо, търсеше помощ, опитваше се да реши как да му се измъкне.