Джон Локк - Смъртоносни xopa

Еди си тръгна рано от бара, за да се настрои за голя­мата среща на другия ден, която обещаваше да промени живота му.

Момчетата си продължиха пиенето и разговорите, а Лукас се опита да предложи бас дали момичето ще се по­яви на срещата. Никой не прие облога. Решиха, че Еди Рей е станал жертва на хубавица, която му се е докарвала заради намалението.

Грешаха.

Когато Еди Рей отиде в ресторанта и попита за Моника, салонната управителка му подаде малък плик. Ко­ленете на Еди омекнаха и сърцето му примря. Изискано отхвърляне, каза си, но все пак отхвърляне. Разбира се, винаги бе налице вероятността да ѝ е изникнало нещо непредвидено в последната минута. А в такъв случай тя не би знаела как да се свърже с него.

Еди реши, че има светъл лъч. Взе плика, отиде до един свободен стол, седна и се опита да пребори чувството за отхвърленост, проникнало живота му от деня, в който контузи коляното си.

В бележката пишеше, че тя е поръчала обяд насаме за тях в апартамент 316.

Еди полетя към асансьорите и натисна бутона. Не го беше грижа дали не е прекалено хубаво, за да е истина. Беше гледал няколко филма, в които прелестна купонджийка искаше да се откъсне от живота си и се пускаше на чистача на басейна или на техника по поддръжката. Еди не се заблуждаваше, ясно му бе, че това нямаше да е началото на трайна връзка.

Знаеше също, че когато момиче те кани в хотелската си стая, не му отказваш. Тя практически му обещаваше секс, вероятно след хубав обяд и закачлив разговор. Ко­гато почука на вратата, си помисли: след по-малко от два часа вероятно ще правя секс с най-красивото момиче на планетата Земя.

Кали имаше други планове, естествено.

- Влез - каза тя. - Вратата е отключена.

Еди влезе в дневната на апартамента, забеляза цве­тята на масата, кофичката с шампанско, високите чаши, прясно изцедения портокалов сок, покритите с шоколад ягоди. Чуваше тиха музика да се носи от спалнята. Кали беше облегната на отсрещната стена, облечена като кукличка в жълта плажна рокля с ръце в джобовете, извита в съблазнителна поза като опитна манекенка.

Еди подсвирна тихичко.

- Признавам ти го, Моника. Умееш да създадеш атмос­фера.

- Позволих си да поръчам обяд. Надявам се, че не въз­разяваш.

Еди Рей обичаше сам да си поръчва храната, но как­во пък, тук не яденето беше важно. И все пак тя вероят­но беше някакъв модел, каквато бе слаба, а той не беше любител на разните там зелени салати. Отново погледна към шампанското, портокаловия сок и цветята. При це­лия този разкош да няма една бира, каза си. Какви бяха шансовете тя да е поръчала хамбургер с пържени картофки към шампанското? Нулеви, нали тъй?

Но на глас изрече:

- Каквото и да си поръчала, ще е чудесно, не се съмня­вам.

- Прецених те като човек, който обича пържола с пър­жени картофи.

Лицето на Еди светна и той каза:

- Може ли да ти налея питие?

- Ако ми правиш компания - отвърна тя.

Пиха по едно. Макар и женско питие, не беше толкова лошо. Отпусна се на канапето и тя му приготви още едно. Това беше по-силно на вкус и той започваше да усеща ефекта на алкохола на празен стомах. Реши, че ще про­пусне тази част довечера, като разказва на момчетата в бара за страхотната си среща.

Тя се усмихна и каза:

- Като си допиеш чашата, ще те целуна.

- Ще изпия и цялата бутилка, ако си свалиш роклята - рече той с намигане, за което мигом съжали.

- Я виж ти, Еди Рей! - възкликна тя, но със смях и той реши, че не е провалил работата.

- Само се пошегувах - оправда се.

Изгълта останалото от питието си и тя каза:

- А сега целувката.

Еди не можеше да повярва на късмета си.

Еди Рей се изправи да си получи обещаната целувка и измина около метър и половина, преди лицето му да се изопне и той да се хване за гърдите. Направи няколко крачки встрани и залитна към стената.

Тя попита:

- Добре ли си?

Той я погледна и промълви:

- Не знам какво става.

Отпусна се на колене, после се килна настрани с лице, изкривено първо от болка, а после от агония.

Кали придърпа един стол към него и седна.

- Нямаш много време - каза тя, - затова слушай вни­мателно.

Еди беше изгубил всякакво усещане в ръцете и стъпа­лата си.

- Какво ми направи? - изхриптя.

- Отрових те - гласеше отговорът.

- Но защо?

- Направих го заради Моника. И тя не ти е била при­ятелка впрочем. Била е с пет години по-малка от теб. На петнайсет в нощта, когато си я изнасилил.

- За какво... говориш? - избъбри той. Беше му трудно да говори, но гласът май бе единственото в тялото му, което функционираше.