Джон Локк - Смъртоносни xopa

Районът постепенно е поглъщан от Китайския квар­тал и повечето хора, говорещи италиански, отдавна са се преместили в Бронкс. Ала улиците все още са много оживени и колоритни, а противопожарните кранове са боядисани в зелено, бяло и червено - цветовете на ита­лианското знаме.

Не открих нищо, което да си купя, но обядът ми беше много приличен и успях да проветря главата си след сре­щата с Виктор и Хуго. Не си помислих и за една минута, че армията от малки хора на Виктор и Хуго може да пре­вземе света, но набирах увереност, че могат да ми помог­нат да сразя Джо Демео.

Два часа след обяда открих шофьора си и го накарах да подкара през движението към Горен източен Манха­тън, където имах стая в хотел “Плаза Атене“. В пет часа от румсървис ми доставиха невероятен сандвич панини, напълнен с пресен спанак, моцарела и печени червени чушки. Донесоха ми и бутилка “Мейкърс Марк“ с голяма чаша от дебело стъкло. Изядох сандвича и го прекарах с три пръста бърбън. В шест вече бях изкъпан, обръснат и облечен. Гледах двайсет минути новините по „Фокс“ и все още имах повече от достатъчно време да извървя пеша четиристотинте метра на изток до Трета и Шейсет и шес­та.

Беше вторник в края на краищата.

- За мен ли е? - попита тя.

Имаше празен стол, който я чакаше до миниатюрната масичка, която бях избрал в “Старбъкс“, и Катлийн отда­леч зърна малиновата кифличка на малкото квадратче восъчна хартия срещу мен. За моя върховна изненада тя ме награди със сияеща усмивка, свали си палтото и седна на масата при мен.

- Кой би го помислил? - каза.

- Кое?

- Тук е налице романтичен компонент - отбеляза тя. - Тъй явен, че съперничи на желанието ти да ме разделиш от гащичките ми.

- Загадките нямат край - подхвърлих.

- Дали ми е здравословно да чуя къде беше от сряда насам и какви си ги вършил?

Ангелът на рамото ми ме подканяше да разправя всич­ко на Катлийн и да я оставя да избяга от живота ми, за да открие истинско щастие. То се знае, дяволът на другото ми рамо побърза да каже: “Когато си в колебание, усмих­ни се и смени темата“.

- Да ти взема ли кафе? - попитах.

Катлийн се намръщи и поклати глава.

- Лошо значи.

- И по-зле съм бивал - казах и веднага осъзнах, че го­воря истината.

Помислих си: “Колко е гадно да си го признаеш, ма­кар и пред себе си“. Погледнах към Катлийн насреща ми. Очите ѝ бяха приковани в устата ми, сякаш можеше да прочете мислите ми, като ме наблюдаваше как изгова­рям думите. В случай че беше вярно, исках да ѝ дам нещо по-добро - по-щастлива мисъл, която ще ѝ е приятно да чуе. И трябваше да е искрена.

За щастие разполагах с такава.

- Липсваше ми - казах. Исках да го кажа по-разширено и по-красиво, но поне го казах.

Очите ѝ останаха фиксирани върху устата ми, докато обработваше достоверността на забележката ми. После бавно изви устни в усмивка и усетих чувството, което ви­наги ме обземаше в нейно присъствие.

Надежда.

Може би не бях изгубил способността да бъда по-до­бър човек, отколкото досега. Може би не бях затънал тол­кова дълбоко в пропастта, че да не мога да получа любов от жена, да пленя сърцето ѝ, да имам приличен живот.

Тя отхапа от кифличката си и много старателно обли­за захарта от горната си устна. Усмихна ми се лукаво.

- Ти наистина ме харесваш, а? - каза.

Разсмях се.

- Не бъди толкова наперена.

- Защо пък да не бъда? - възрази тя. - Като гледам как езикът ти виси от устата, мога да съм наперена колкото си искам.

- Голяма дума каза - рекох и провесих език от устата си.

- А има ли друго голямо?

- Продължавай в този дух и никога няма да ме имаш в леглото.

- О, напротив, ще те имам! - каза тя.

“Арабел“ е знаковият ресторант на “Плаза Атене“. Спо­ред Катлийн беше и твърде претенциозен за облеклото ѝ.

- Обаче - додаде тя и повдигна вежда - Бар „Сена“ е на върха в класацията на “Ню Йорк Поуст“ за най-романтич- но кътче.

- Значи сме на точното място - казах.

Прекосихме фоайето и влязохме в бар „Сена“. Посочих през кожения под към празно канапе с дамаска в живо­тински десен.

- Искаш ли да се сгушим там, на по-закътано? - попи­тах я.

- По-кротко, Ромео, първо ми вземи един сандвич.

- Мислиш за храна в такъв момент? - удивих се.

Тя ми смигна.

- Трябва да се подсиля за после, щастливецо.

Седнахме един до друг на столове с масивна тапице­рия и нелепо високи подръчници. Пред нас имаше малка осмоъгълна масичка.

- Май ще взема да си поръчам бутилка кураж - подметнах.