Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Виктор иска да проумее същинската природа на зло­то. Преди да инжектирате Моника, дадохме ѝ шанс да назове двама души, които са ѝ причинили голяма болка в живота ѝ. Ще убиете тези двама души и от всеки ще вземете по две имена. Виктор вярва, че всички си имаме поне по двама души, които са ни нанесли непоправими вреди. Вие ще въздадете мъст за всички жертви.

- Започнал е с Моника заради съпруга ѝ, лекаря.

- Да. Не можехме да допуснем да убиете доктора. Твър­де лесно биха свързали Виктор с престъплението. Има поговорка: „Ако искаш да нараниш врага си, накажи оби­чания от него“. Тъй като Моника беше невинна, дадохме ѝ избор: да живее в плен или да умре в онзи ван.

- И тя е избрала живота.

Виктор и Хуго кимнаха едновременно.

- Но вие сте знаели, че двамата Фатхи са възнамерява­ли да я убият.

Виктор и Хуго отново кимнаха. Хуго поясни:

- Знаехме, че ще са невъздържани и няма да ѝ дадат време да се съвземе.

- А защо замесихте мен във всичко това? - поинтере­сувах се.

- Имаме големи планове за вас, господин Крийд.

- Като например?

- Ще ни помогнете да завладеем света.

- Е, защо пък не - рекох.

И тогава, кой знае защо, се сетих за Джо Демео.

Казах им:

- Бих се радвал да ви помогна да завладеете света, но ще съм зает да обера и убия много могъщ престъпен бос.

Виктор се обади:

- Може би...сме в... състо-...яние... да по-...могнем.

Поразмишлявах около минута и отвърнах:

- Най-вероятно сте в състояние. Все пак овладяхте на­блюдателен сателит. Имате ли достъп до безпилотни во­енни самолети?

- Безпилотни изтребители? - попита Хуго. - С въоръ­жение на борда? Това е невъзможно.

Разсмях се. Може пък да не бяха толкова побъркани, за колкото ги мислех.

- Мислех си дали не можете да отклоните някой от ме­теорологичните безпилотни самолети от калифорний­ското крайбрежие или разузнавателен безпилотен само­лет между Аляска и Русия.

- За къде?

- За хълмовете на Ел Ей - отвърнах. - Само за няколко минути.

Хуго се отдалечи към другия край на залата с мобил­ния си телефон. Забави се две-три минути. Когато се вър­на, погледна към Виктор и кимна. Виктор му кимна в от­говор.

- Да - заяви Хуго. - Можем да го направим.

- Какво ще ми струва?

- Каква е... пляч-... ката? - попита Виктор.

- Десетки милиони според мен. Ако го свършим както трябва.

Виктор помисли един миг, преди да отговори.

- Ние не... ис-... каме па-...рите - каза той. - Пред-...по­читаме... дела си... във... вид на... ус-...луга.

- Устройва ме - отсякох.

После набрах номера на Демео.

- Ти обеща да се обадиш - каза отсреща Демео. - Значи трябва да е вторник.

- Уби много хора в онзи хотел в опит да ме вдигнеш във въздуха - казах.

- Крийд, чуй ме. Ако още те вълнуват онези десет ми­лиона за обгореното дете, имам по-добра идея. Направих някои проверки - съобщи ми той. - Оказа се, че тя има всевъзможни увреждания, застрашаващи живота ѝ, така че най-добре да видим ще оцелее ли, преди с теб да си съсипем хубавите отношения.

- Тя е добре защитена, Джо.

- Да, чух, че гигантът ти бил там. С такова лице не се откроява много от обгорелите пациенти.

Помълчахме известно време. После той попита:

- Приключихме ли, или имаш да казваш още нещо?

- Идвам да ти видя сметката, Джо - казах.

- О, тъй ли? - рече той и се разсмя. - Придружен от коя армия?

Погледнах Виктор и Хуго, помислих си за двамата под масата с пистолета и детонатора, за мини учените, които успяваха да хакнат наблюдателни сателити и да създадат антидот за най-смъртоносната отрова, позната на чове­ка. Помислих си и за джуджето, което работеше в кухнен­ския персонал на Белия дом.

Кимнах към Виктор. Той ми смигна и ми кимна в от­говор.

- Имам си страхотна армия - заявих на Джо Демео.

Хуго се изпъна като струна и гърдите му се изпъчиха от гордост. Отдаде ми чест.

Затворих телефона.

- Е? Какво каза той? - попита Хуго. - Разсмя ли се, като му каза за армията? Бас ловя, че е прихнал. Кажи ми, че се е разсмял. Хайде, кажи ми го и аз ще убия мръсника с голи ръце. Ще му отпоря ушите от главата, ще...

- Разсмя се - казах.

Хуго погледна Виктор.

- Винаги се смеят - промълви. И внезапно се омърлу- ши.

- Не си разваляй настроението - ободрих го. - Те не знаят срещу какво са изправени.

- На-...истина... не... знаят - обади се Виктор.

В Малката Италия не се носи аромат на прясно изпечен хляб, нито италианци пеят любовни песни или гово­рят гръмогласно, като размахват ръце. И все пак е останал достатъчно чар да вдъхнови една разходка, стига да имате време. Аз имах, така че поръчах на шофьора да ме изчака и тръгнах да се разтъпча по „Мот“, „Мълбъри“, „Елизабет“ и „Бакстър“.