Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Благо-... даря ви... че... дой-... дохте - изрече Виктор.

Наистина имаше пирги, както бе казал Сал Бонадело, отгоре на това бяха дълги и мръсни и висяха върху раме­нете и гърба му като дебели прашни въжета. Ако беше в състояние да застане прав, поне два от усуканите кичури биха омели пода. Почудих се не се ли заплитаха в спици­те на инвалидната му количка.

Като стана дума, инвалидната му количка беше по­следна дума на техниката. Нямах представа какви кам­банки и свирки включваше, но електрониката по таблото ѝ можеше да изстреля космическа совалка. Приличаше на съоръжение от далечното бъдеще. Задната част бе за­крита и се издигаше в арка над главата му, където беше прикрепена към рамка във вид на кръгъл прът, дебел поне два сантиметра и половина.

Виктор придвижи показалеца си върху тъч пад и ня­колко малки компютърни екрана безшумно изникнаха от рамката и се разположиха под различни ъгли на око­ло две педи пред главата му. Макар да не можех да видя никой от екраните от мястото си, един от тях трябва да е представлявал дигитален часовник, защото Виктор пог­ледна към него и каза:

- Вре-... мето ни ... е огра-... ничено... затова... да за-... почваме.

Носеше тъмносин спортен екип с дълги ръкави с три вертикални бели ивици от едната страна на горната му част. Беше много скъп на вид, вероятно шит по поръчка, което ме накара да осъзная колко ли трудно бе за малки­те хора с ограничени средства да си осигуряват облекло. Беше едно от нещата, за които човек не се замисля, дока­то не се озове в такъв тип ситуация.

Седяхме в основната зала, където стените бяха тухле­ни и покрити със снимки и други сувенири от Италия. Масата ни беше по-голяма от другите, но всичките бяха с бели покривки, стигащи до пода, и малки вази с пъстри букетчета в тях.

Хуго стоеше прав, когато пристигнах, и продължаваше да стърчи. Питах се защо ли, докато не осъзнах, че няма­ше избор. Масата и столовете бяха твърде високи за него. Затова стоеше прав и ме гледаше гневно.

Кимнах му и промърморих:

- Хуго.

Просветна нещо тъмножълто и си дадох сметка, че Хуго ми се беше озъбил. Ако втренченият поглед може да изпепелява, обречен бях.

Един младеж ни приближи и каза:

- Кухнята още не е отворена, но мога да ви донеса каничка кафе и кифли или нещо друго тестено, ако желаете.

- А черен дроб няма ли? - изръмжа Хуго, без да отмес­тва очи от мен.

Внезапно разбрах кое правеше взора му така заплаши­телен: той изобщо не мигаше. Не беше примигнал нито веднъж, откакто пристигнахме.

Младежът изглеждаше объркан.

- Аз не съм сервитьор, от обслужващия персонал съм, така че не познавам добре менюто. Вероятно ще мога да ви осигуря малко пушена сьомга или сирене за мазане.

Никой не каза нищо, така че му отговорих:

- Мисля, че само ще си поговорим, но благодаря за предложението.

После ми хрумна нещо и добавих:

- Бихте ли махнали цветята?

Не вярвах Виктор да е скрил микрофон в букетчето, но защо да рискувам?

Младежът се отдалечи с цветята и аз задвижих неща­та. На Хуго казах:

- Знаеш ли, за духовен съветник си твърде войнствен.

- Майната ти! - викна той.

Свих рамене. Започнал бях да свиквам с немигащия вперен поглед. На Виктор предложих:

- Не би ли желал да ме обискираш? Да се увериш, че не нося жица или записващо устройство?

Виктор отвърна:

- Не е... нужно... Вече те... ска-...нирах.

Леко помръдна глава, за да посочи екраните.

Не повярвах и за миг, че е способен да ме сканира, ина­че би споменал оръжието, прикрепено с лепенка под кръ­ста ми.

И тогава Виктор каза:

- Само не... пося-....гай към.... ре-...волвера... на гър-...ба си. - Добави: - Ще гово-... ри... глав-...но Хуго... по оче-... видни... при-...чини.

- Става - рекох, зачуден какви още фокуси можеше да прави инвалидната му количка. - Е, кажи ми, как успя да похитиш сателита?

- Това е поверително - тросна се Хуго. - Военен експе­римент. Осведомяваме само при нужда.

- Аз имам нужда да се осведомя - настоях. - Наредено ми е да открия хората, проникнали в защитата на ком- пютърната система на сателита, и да ги убия. Питам ви най-възпитано, но категорично държа на отговор.

Хуго ми отправи присмехулна гримаса, сякаш бях на­секомо.

- Това заплаха ли е?

Въздъхнах.

- Дойдох с надежда да укрепя приятелството ни, но ако няма да го бъде, винаги мога просто да ви скърша вратовете.

Хуго все още не беше мигнал, но обърна лице към Вик­тор.

- Може ли да се приближа? - попита го той.

Виктор кимна. Хуго разкопча ципа на горнището на Виктор. Отдолу целият му торс беше покрит с експлози­ви.