Джон Локк - Смъртоносни xopa

Тези последни няколко години обаче ме направиха по-добър човек. Напоследък бях далеч по-малко вкиснат и исках възможност да докажа на Джанет колко много съм се променил след развода. Не защото (както Лорън бе казала) исках тя да се върне при мен - не исках, - а заради Кимбърли, защото наближаваше възраст, в която да има ангажиран баща бе по-важно от всякога. Исках да докараме нещата дотам, че Джанет да е в състояние да каже някои добри неща за мен на дъщеря ни.

Хвърлих поглед към спящия Куин с надежда той да не се събуди насред караница между мен и Джанет. Да описвам на висок глас пред Лу срещата си с Жанин бе достатъчно голям конфуз. Поех риска и набрах номера на Джанет.

- Какво искаш? - тросна ми се тя, сякаш от часове беше в лошо настроение и внезапно ме бе зърнала до себе си.

Игнорирах тона ѝ, знаех, че ѝ е нужно да е наежена, за да се разправя с мен. Не я обвинявах, че държеше гарда си вдигнат. Според психотерапевта ѝ, макар и да се била развела с мен, не била успяла да изпразни “резервоара с горчива болка от взаимоотношенията ни“.

Въпросът на Джанет беше основателен. Какво всъщ­ност исках от нея? Дълбоко в себе си се питах дали раз­ривът ѝ с Чапман няма да се окаже катализатор за при­ятелство. Може би следобед беше премислила нещата и бе стигнала до извода, че не аз съм злодеят в цялата ис­тория, задето съм ѝ посочил недостатъците на Кен, а че съм човекът, който закриля нея и Кимбърли. Ако Куин не седеше там, можех небрежно да спомена някои от до­брите си постъпки като например как днес помогнах да бъдат спасени хора. Чудех се дали няма да стимулирам малко уважение към себе си, ако го направя.

- Чу ли за взривения хотел в Ел Ей? - попитах я.

- Твое дело ли беше?

Нямаше да стане.

- Господи, Джанет.

- Значи да, така ли?

Джанет не притежаваше класическа красота, но беше най-хубавката, която ми се е признавала в любов. На ня­кои не биха допаднали тънките ѝ злобни устни и острите черти на лицето ѝ, но мен всичко във външността ѝ ме привличаше.

- Очевидно те сварвам в лош момент - въздъхнах.

- Ти на себе си ли си? Всеки момент, в който разговарям с теб, е лош, проклет кучи сине! - изкрещя ми. - По-скоро бих прекарала десет дни, привързана към машина, която изсмуква живота от мен, отколкото да разговарям десет секунди с теб! - И тя ми затвори.

Замислих се над казаното от нея. Онова за машината, изсмукваща живота. Питах се дали е възможно да се из­гради такъв уред. Ако да, как би действал? Колко голям би трябвало да е? Колко би струвал? Би ли имал висока стойност като приспособление за изтезания? Не можех да си представя нищо по-добро от оръжието Ей Ди Ес. Беше вече относително портативно, но армията работе­ше над ръчна версия, която щеше да е функционираща до месеци. При Ей Ди Ес болката е моментална, както и съвземането. След като бях сравнил двете в съзнанието си, категорично поставях Ей Ди Ес над изсмукващата жи­вота машина на Джанет. Но пък от друга страна, Джанет сигурно не беше и чувала за оръжието Ей Ди Ес.

Почти сигурен бях, че щеше да предпочете да говори с мен пред това да бъде изложена на Ей Ди Ес лъча.

Поразсъждавах още известно време за Джанет и хуба­вото ни време заедно. После натиснах друг номер с бутон за скоростно избиране, за да отпратя образа на стройно­то ѝ тяло и стегнати слаби крака.

Сал Бонадело отговори както винаги.

- Какво?

Беше повече изявление, отколкото въпрос.

- Разправи ми за Виктор - казах.

- Кой?

- Аз съм, дявол го взел.

- Щурака, нощуващ по таваните?

- Същият.

- Къде си? - попита.

Представих си го как поглежда към тавана над главата си и се чуди дали не съм някъде горе в момента. Чух, че се събудил от кошмар преди няколко месеца и изстрелял цял пълнител в тавана на спалнята си, като крещял мо­ето име.

- Спокойно - рекох, - във въздуха съм, някъде над Ко­лорадо.

Забелязах, че Куин започва да се размърдва. Може би е бил буден през цялото време и просто ми е дал свобода да си поговоря с Кимбърли и Джанет. Човек никога не можеше да е сигурен за Огъстъс Куин и посоката на ми­слите му в който и да е момент.

- Чух за случката в Джързи.

- Звучиш, сякаш си едва ли не разочарован.

- Няма такова нещо. Но е трудно да се намерят добри стрелци.

- Тъкмо затова ми търпиш щуротиите - подхвърлих.

- Търпя, и още как.

- Слушай, каза, че си се срещал с Виктор. Къде?

- Знаеш, че не мога... как му се викаше... да си разкри­вам източниците.

- Зарежи глупостите.

- Трябваше му яка стока. Дадох му име.