Джон Локк - Смъртоносни xopa

И все пак не можех да престана да мисля за нея.

- Татко, слава богу, че си добре! Тоест аз си знаех, че ще си добре, но всеки път като се случи нещо такова, не мога да спра да се тревожа.

Бяхме във въздуха вече от четирийсет и пет минути, достатъчно дълго, за да мога спокойно да върна батери­ята в мобилния си телефон. Мислех си за момчето, което бях спасил по-рано, и за момичето, вероятно негова сес­тра, което не бе оживяло. Това пък ме наведе на мисли за Кимбърли и колко скъпа ми беше тя.

- Татко? Добре ли си?

И какъв щастливец бях, че я имах в живота си.

- Татко?

Кимбърли не знае подробности за работата ми, но през годините Джанет ѝ бе казала твърде много. Имаше схематична представа за убийствата, които бях вършил за ЦРУ, и знаеше, че настоящият ми пост е свързан с кон- тратероризма. И все пак досега никога не бях осъзнавал на какво я подлагам. Не ми беше хрумвало, че при всяка бомбена експлозия и рухнал мост тя автоматично се пита дали не съм пострадал.

- Обичам те, Кимбърли - промълвих. - Съжалявам, че си се разтревожила.

- Е, поне се обади този път.

Почувствах се виновен. Досега си бях мислил, че Джа­нет ще се обади и първо ще успокоя нея, а после ще пого­воря с Кимбърли. Дъщеря ми притежава такова самооб­ладание, че винаги приемам нея за родителя, а Джанет за детето.

- Добре съм - казах. - Как е майка ти?

- Татко, притеснена съм. Този взрив в хотела терорис­тична атака ли беше? Ще има ли още?

Погледнах към цветния монитор на панела до мен. Показваше скоростта, височината ни и предполагаемия час на пристигане. Добре напредвахме. Ако компютърът беше точен, с Куин щяхме да сме във Вирджиния към по­лунощ.

- Все още не ни е известно много за хотела - отговорих, - но съм сигурен, че от Вътрешна сигурност правят всич­ко възможно да предотвратят по-нататъшно насилие.

Кимбърли изстена.

- Боже, тате, звучиш като онази празноглава фръцла от ФБР по телевизията. Аз съм ти дъщеря, забрави ли? Не мога да повярвам, че не ми се доверяваш и не ми казваш какво наистина се е случило.

Кимбърли беше във втори гимназиален клас. Няма­ше начин да ѝ дам вътрешната информация, към която се домогваше. Ако споделеше с приятелка и се разчуеше, точно който не биваше можеше да проследи източника на историята до нея, а това щеше да постави в опасност живота ѝ и този на Джанет. Тъй като не можех да допусна подобно нещо, реших да сменя темата.

- Как така не си на училище?

- Знаех си! - възкликна тя. - На Западното крайбрежие си! Тук е нощ. И не че би могъл да знаеш - добави, - но сега сме в зимна ваканция.

- О - рекох, - мислех си, че тя е през декември.

Тя въздъхна.

- Тогава е коледната ваканция.

Обичах дъщеря си, но обвиненията на Джанет бяха са­мата истина. Не бях ангажиран баща. Може би някой ден щях да имам време да стана такъв - поне така си повта­рях. Знаех, че Кимбърли се чувства изоставена до голяма степен по моя вина и в крайна сметка щях да се заловя да разреша този ѝ проблем. Но това би означавало да ѝ посвещавам значително количество време, с каквото не разполагах на този етап от живота си. Не бях изцяло от­състващ; виждах я веднъж или два пъти годишно, ала по отношение на Кимбърли чисто и просто се бях издънил.

И ето че сега бях на път да го направя отново, защо­то знаех, че Джанет страда и трябваше да попитам за нея. По-конкретно, чудех се дали Джанет беше казала на Кимбърли за разрива си с Кен Чапман. Реших да го ударя през просото.

- Как вървят сватбените планове?

Тя замълча за кратко.

- Ами... добре.

- Оповестиха ли вече датата?

- Не, не са на този етап.

- Ти избра ли си шаферска рокля?

- Има време, по-нататък.

- Неудобно ли ти е да говориш за това с мен?

- А ти как мислиш? - промълви тя. - Бих предпочела тя да не се омъжва. Бих предпочела също ти да не ме раз­питваш за това. Иска ми се да имам и двама ви в живота си. Ако толкова се интересуваш от сватбата ѝ, защо не говориш с нея?

Чух на фона тийнейджърски гласове.

- Къде си? - попитах я. - В мола ли?

Дъщеря ми изпусна тежка въздишка, каквато не се по­лага на девойче. Беше звук, който ми казваше, че в ней­ните очи съм не само пълен слепец като баща, но и без­надежден.

- Просто се обади на мама - каза тя и прекъсна връз­ката.

Джанет ме смяташе за чиста отрова. Обобщението ѝ за нашия брак: най-голямата грешка в живота ѝ. Ако мо­жела да се върне назад във времето, щяла да живее в грях и да ме зареже в деня, в който родила.

Аз съм първият, който ще признае, че нещата не бяха идеални, но пък чий ли брак е такъв? Отдавам неприят­ностите ни на ненормалното ми работно време, на стре­совия компонент на професията ми, на проблемите ми с гнева, на празнината в гърдите ми, където по принцип е разположено сърцето, на липсата на съчувствие и такт, каквито повечето хора очакват да срещнат у брачния си партньор, и на депресията, в която изпаднах, когато така рязко ми бе отнета възможността да убивам хора за ЦРУ.