Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Винаги съм те подозирал, че си фен на “Стоунс“.

Пилотите, които се бяха залепили за телевизора в до­пълнителния терминал, сега тичаха по пистата да ни от­ворят вратата на кабината.

- Ще ни трябват петнайсет минути да се приготвим за излитане - викна единият.

С Куин се качихме в кабината. Докато той се намества­ше, аз сипах питиета за двама ни.

- Да не ти е счупен мобилният телефон? - обади се той. - Питам, защото го провери поне пет пъти от експлозия­та насам.

- Надявах се Джанет да се обади - отвърнах.

- Чула е за взрива и се пита дали си добре, а?

- Глупаво от моя страна, нали?

Куин сви рамене и вдигна чашата си.

- За бившите съпруги - обяви тост.

Чукнахме се.

- Не съм сигурен, че се брои - подхвърлих. - Ти никога не си бил женен.

Куин отпи от бърбъна си.

- И от як не съм хапан.

Задържах бърбъна за няколко секунди в устата си, за да засиля паренето.

- Як? - изрекох смаяно.

Той се ухили.

Преглътнах бърбъна и сръбнах още.

- Нито пък аз - казах. - Намираш ли го странно?

В очите на Куин отново се мерна усмивка или поне така ми се стори. Той каза:

- Веднъж Куп ми разправи, че го ухапал як. Бил в Ин­дия, в някакъв град, чието име никой не можел да произ­несе, ако не бил родом от Тибет. Накарали го да пие чай с масло от як.

- Масло от як - промълвих.

- От Куп научих, че всеки в Тибет пиел средно по че- тирийсет до петдесет чаши чай всеки ден от живота си. В чайника винаги имало голяма бучка масло от як. Трябва­ло да го духаш в чашата, за да се отмести, преди да отпи­еш - осведоми ме Куин.

- Ама че отврат.

- Същото казах и аз на Куп.

Кимнах.

- За Куп - казах и отново докоснахме чашите си.

Чувах от кокпита пилотйте да правят задължителната проверка преди полет. Куин допи останалия си бърбън в мълчание. Сторих и аз като него. Вторият пилот отвори вратата, показа ни вдигнат палец, а ние закопчахме ко­ланите и се приготвихме за дългия полет до Вирджиния. Погледнах през прозореца и за пръв път ме порази ми­сълта, че денят бе ясен и красив също като единайсети септември в Ню Йорк.

Самолетът бързичко обходи пистата. Щом се вдигна във въздуха, поръчах на пилота да мине над хотела, за да видя мястото отгоре. Ала само след секунди един „Еф/Ей- 18 Хорнет“ цъфна до нас и ни ескортира извън въздушното пространство на Ел Ей.

Вторият пилот отвори вратата на кабината.

- Съжалявам за това, господин Крийд.

- Бъзльо такъв - смъмрих го.

Той се намръщи и се прибра да си върши работата, като ме остави да размишлявам за тлеещите тела, които бях видял само преди часове. Представях си как родни­ни и близки от цялата страна отчаяно набират мобилни телефони, от които никога нямаше да получат отговор. Питах се след като падне покривът, колко ли спасители ще се добавят към броя на жертвите.

Когато достигнахме летателна височина, позвъних на Виктор. Той се обади и аз го попитах:

- Как го направи?

- Ако... говориш... за шпи-...онския... сателит... предай на... хората... си, че... съжалявам. Няма... да го... правя... повече.

- Съжаляваш? - възкликнах. - Шегуваш се, нали? За­щото те си имат начини да те накарат наистина да съжа­ляваш. Впрочем къде е Моника?

Чух шумолене и мъж с висок тембър, но иначе норма­лен глас каза:

- Господин Крийд, името ми е Хуго.

- Хуго - рекох.

- Правилно - потвърди той.

- Гласът ти... - казах. - Ще направя догадка, че ти си малък човек.

- Отново правилно.

- Добре, значи трябва да повярвам, че имената ви са Виктор и Хуго. С кого си другарувате, с X. Г. и Уелс ли?

- Не познавам никакви ХГ и Уелс - отвърна той. - Аз съм духовен съветник на Виктор.

- Духовен съветник - процедих.

- Точно така.

Чух Виктор да казва отстрани:

- Раз... прави му... ос-... таналото.

Хуго се опита да прикрие слушалката с ръка, но нали беше малка ръчичка, продължавах да ги чувам съвсем ясно.

- Той ще ми се изсмее - възрази Хуго.

- Кажи... му! - с властен тон нареди Виктор.

Хуго махна ръката си от слушалката и ми каза, че бил нещо си, но с тъй тънък гласец, че трябваше да го помоля да повтори.

- Какво си? - попитах.

- Върховен командващ на армията му.

- Мъча се да измисля някакъв забавен отговор - казах му, - но ти ме остави безмълвен.

Хуго обясни, че той и Виктор мобилизирали армия от малки хора от цялата страна.

- Имаме войници навред - продължи Хуго. - Стотици. Някои са индустриалци. Други имат достъп до информа­ция почти до най-високи нива. Имаме дори малък човек в кухненския персонал на Белия дом.