Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Още си пазя костюма, та можем да го обсъдим, като дойда - измърка тя. - Ти си забавен, личи си. Къде искаш да се видим и как да те позная, като пристигна там?

Обясних ѝ и затворих. После споделих с Куин, че спо­ред Пейдж съм забавен. Той извъртя очи.

Пейдж беше много сладка, но не приличаше на начи­наеща актриса. Не приличаше и на проститутка. По-ско­ро приличаше на майче от средната класа и както се ока­за, беше точно такава. Подадох ѝ дискретно плика и тя го пъхна в чантичката си. Извини се и отиде до тоалетната. Когато се върна, каза:

- Сумата е далеч по-голяма от уговорената. Искаш да си платиш за повече време ли?

- Не - отвърнах, - просто държа да се убедиш, че съм искрен.

Поговорихме си за децата си и за разводите си. Тя спо­дели колко се е променило началното училище от време­то, когато тя била дете.

- Когато аз бях ученичка, ако исках да правя нещо след училище, трябваше да отида дотам с колелото си. Или пък не участвах. На моите деца им е лесно. Те никога не биха го повярвали, но някога бях личност. В наши дни съм шофьор-разводач.

- Аз имам десет години аванс пред теб - казах ѝ. - Но ето я разликата за мен: в моите училища нямаше мамички като теб.

Тя ми намигна.

- Може и да е имало, а ти да не си знаел.

Оставих тази интересна мисъл да повитае в главата ми за минута, но единствената майка, която ясно си спомнях от началното училище, беше госпожа Кармоди, майката на Еди - онова хлапе, дето извъртя номера с фойерверки­те. За госпожа Кармоди си спомнях най-вече, че имаше задник колкото автобус. Докато нормалните задници се извиват като буквата „С“, този на госпожа Кармоди сти­гаше до половината на „С“-то, след което щръкваше на десетина сантиметра в права линия като един вид шелф, преди да завърши извивката. Шелфът на задника ѝ беше достатъчно широк да поставиш на него две кутийки без­алкохолно. Колкото и да се стараех, не можех да си пред­ставя майката на Еди да върти клиенти, докато сме били на училище през деня.

Половин час отлетя неусетно и след като допихме ка­фетата си, изпратих Пейдж до колата ѝ. Сребристата ѝ хонда “Акорд“ имаше шестнайсетинчови гуми “Мишлен“ с лети джанти. Пейдж забеляза лимузината, паркирана до нея.

- Питам се чия ли е тази кола - каза тя. - Дали е на ня­коя знаменитост?

- Моя е - отвърнах.

- Не може да бъде!

- Искаш ли да надзърнеш вътре?

Тя искаше и когато го стори, Куин я сграбчи за раме­нете и я притегли на седалката. Последвах я и затворих вратата зад себе си. Пейдж задиша тежко и сърцето ѝ си- гурно думкаше като на уплашен заек, но беше достатъч­но разумна да не пищи.

- Къде е шофьорът? - попитах.

Когато ти влезе, му казах да се разходи и да се върне след час.

Това ни даваше на разположение половин час да чуем какво знаеше Пейдж. Оказа се, че ни бяха нужни само пет минути да научим нещо, което ме блъсна като ляво кроше в черния дроб.

- Всички ние трябваше да разказваме подробно за кли­ентите си пред мъж на име Грасо - каза Пейдж.

- Под “всички ние“ кого имаш предвид?

- Местните момичета, онези, които според тях хващат око.

- Жанин очевидно е била в тази категория.

- Да, беше една от фаворитките.

- Какво можеш да ми кажеш за Грасо?

- Не много. Работи за голям гангстер. Не искам да каз­вам кой.

Отделих още един бон и поставих банкнотите в ръка­та ѝ. Тя ме погледна в очите.

- Не си го чул от мен.

- Разбира се.

- Джоузеф Демео - прошепна. После добави: - Моля ти се, не ме забърквай, имам деца.

- Няма - обещах, - но трябва да си намериш друго по­прище за изява. Не е безопасно да вършиш това. Няма да издадем какво си ни казала, но Демео знае, че си била приятелка с Жанин и Стар, а тях вече ги няма. Вземи си децата и напусни града. Демео няма да остави неудобни свидетели. Ясно ли ти е това?

Тя кимна.

Целунах я по бузата и я пуснах да си върви.

Час по-късно спряхме пред охранителния пост на во­енновъздушната база “Едуардс“. Показах си документа и един от служителите ме уведоми, че всички полети са спрени поради терористичната атака. Свързах се по теле­фона с Дарвин и след минути охраната получи нарежда­не от командира на базата да отвори гейта. Лимузината ни мина по пистата и спря до фирмения самолет. Куин ми напомни да отворя багажника, за да си вземе саксофона.

- Не можеш винаги да получиш каквото искаш - изтананиках.

Деформираното лице на Куин не му позволи да се ус­михне, но понякога по него проличаваше стаен смях, ако човек умееше да го интерпретира. Бях от малцината, кои­то го можеха.