Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Познай какво ще намерим там вътре.

- Трупа на Жанин - отвърнах.

Куин направи жест към Куп и каза:

- Добре че шофьорът на лимузината ни не видя това. Можеше да се уплаши.

- Я пък ти.

- Мисля, че този израз си го прихванал от новото мо­миче - Катлийн.

- Май си прав.

Влязохме в къщата и бързо открихме два трупа, увити в дебел полиетилен. И двата бяха на красиви млади жени, като едната беше Жанин. Другото момиче ми се видя бегло познато. Всяка можеше да е, но при тази къща с две спални, бях готов да се обзаложа, че е съквартирантка на Жанин.

Само дето в къщата нямаше нищо друго.

Нито мебели, нито съдове, тенджери, тигани или при­бори. Никакви мопове, метли, препарати за почистване, тоалетна хартия. Нямаше компютри, принтери, телефо­ни, снимки или дори лист хартия, било празен или не. Беше озадачаващо. Да опразниш цяла къща от толкова вещи за тъй кратко време - пък макар и малка къща като тази на Жанин - би изисквало голям и опитен екип. Тия типове очевидно бяха невероятни професионалисти. Един или повече убийци бяха очистили трима души, а зад кулисите бе изчаквал пълен екип чистачи на местопрестъпления.

В хладилника имаше две неотворени бутилки с вода.

- За нас ли? - попита Куин.

- Очевидно - отвърнах.

Куин понечи да посегне към едната.

- Мислиш ли, че са отровени?

- Мисля.

- И какво да правим сега? - попита Куин. - Да погово­рим със съседите ли?

Нямах такова намерение. Със сигурност някой беше забелязал мъртвия шофьор преди нас и беше повикал по­лиция. За наше щастие повечето полицаи или бяха вече в хотела, или пътуваха нататък. Колата, която бяха успели да отделят, вероятно пътуваше насам, но беше задържа­на от задръстванията. И все пак предполагах, че нямаме много време.

- Имаш ли лаптоп в багажа си? - попитах.

- Имам.

- Да се махаме оттук и да идем някъде, където ще хва­нем безжичен интернет.

- Ами водата? - подсети ме Куин. - На ченгетата ли да я оставим?

- Надали има отпечатъци по бутилките. От друга стра­на, някой новак току-виж, пил от нея и се гътнал.

Отворихме ги, изсипахме водата в умивалника и отне­сохме бутилките с нас в колата.

Когато се добрахме до “Старбъкс“, Куин остана с шо­фьора, а аз взех мобилния му телефон и лаптопа и влязох вътре. Целта ми беше да получа достъп до уебсайта, къ­дето бях открил обявата на Жанин. Спомнях си, че видях много момичета в сайта и се надявах някои от тях да са местни. Ако беше така, възнамерявах да се свържа с тях и да узная какво им беше известно за Жанин. В най-добрия случай някоя щеше да ми даде следа, по която да тръгна.

Имаше две местни в сайта - Стар и Пейдж. Стар не би ми казала нищо, тъй като я разпознах като второто моми­че в къщата на Жанин.

Обадих се на Пейдж и се включи гласова поща. Оставих съобщение да ми върне обаждането възможно най-скоро. После излязох от кафето, настаних се на предната седал­ка в колата и зачаках. Погледнах Куин и се помъчих да не се усмихна. В такива моменти като сега, както беше сврял огромното си тяло на задната седалка със свити колене, наведена глава и прегърбени рамене, си давах сметка какви непрестанни усилия трябва да полага човек като него. Толкова едър беше, че едва се побираше на задната седалка на градски автобус.

- Добра работа свърши днес в хотела - похвалих го. - Вероятно спаси живота на шест-седем души.

- Озовах се там в точния момент - сви рамене Куин.

След време щяхме да научим, че персоналът на мест­ните болници се е трудил с дни да обслужи ранените и че някои от телата, пристигнали при тях, са били обгоре­ли до неузнаваемост. Първоначалният брой на жертвите беше сто и единайсет души, но след седмица се покачи на окончателните сто и петдесет.

Телефонът иззвъня и аз се обадих.

- Обажда се Пейдж - чух насреща.

- Звучиш като красавица - казах ѝ.

Тя се засмя.

- Тогава да си останем на телефонно познанство за все­ки случай.

- Няма начин. Вече видях снимката ти.

- Аха - рече тя. - И какво имаш предвид?

- Надявах се да се срещнем на по кафе, да си побъбрим и да се опознаем. Ако си паснем, ще продължим и ната­тък.

- Стандартното ми дарение е петстотин долара на час.

- Ще го удвоя, ако можеш да пристигнеш тук в рамките на един час.

- Не се засягай - каза тя, - но да не би по някакъв начин да си свързан с пазителите на закона?

- Не съм. А ти?

Тя пак се засмя.

- Не, но преди няколко години в гимназията играх секси контрольорка на броячите по паркинги.

- Може да е забавно да го разиграем пак някой път - предложих, като се опитвах да отгатна накъде бие с тази си забележка. Чудех се дали и другите ѝ клиенти звучаха като чак толкова слабоумни.