Джон Локк - Смъртоносни xopa

От този ъгъл виждах неколцина хотелски гости да се взират към покрива, вероятно търсеха да видят някакъв пушек. Последвах посоката на погледите им и стигнах до същия извод като тях: нямаше причина за тревога.

Усмихнах се на младата двойка и свих рамене, после се изправих и се отупах. Момичето отговори на усмивка­та ми и се забави за миг, сякаш се опитваше да прецени дали ще е безопасно за мен да ме оставят да се оправям сам. Приятелят ѝ демонстрира далеч по-слаба загриже­ност и леко я подръпна за китката. Със свободната си ръка тя прибра кичур коса зад ухото си. Той я поведе, тя отклони очи от мен - неохотно, както ми се стори - и два­мата продължиха разходката си по алеята.

Накрая алармата млъкна. Сега вече беше тихо и неща­та започнаха да се връщат към нормалния си ред. Поми­слих си, че сигурно ще трябва да давам обяснения пред хотелската управа, а вероятно и пред полицията и са­пьорския отряд. Дарвин пак щеше да се окаже забъркан, а той ненавиждаше това.

Влакчето на ужасите на кея на Санта Моника вероятно беше спряло да натовари нови пътници, защото трака­нето му за момента бе заместено от музика и механични звуци от разните увеселителни съоръжения. От задния вход на хотела излязоха двама охранители, последвани от плешив тип в сив костюм с черни ревери - вероятно управителят на хотела. Зад мен вляво две колежанки на ролкови кънки се пързаляха на крайбрежната алея по по­сока към мен. Ръцете им лъщяха от пот, а еднаквите им тюркоазени клинове бяха опънати върху добре оформе­ни крака. Докато ме задминаваха, им кимнах одобрител­но. Едната се намръщи. Другата ми показа среден пръст.

Отидох по-близо до сградата и погледнах към балко­на, от който бях скочил. MP3 плейърът беше наистина масивен. Възможно ли е да е бил бомба?

Разбира се.

Защо тогава, запитах се, стоях на опасно място? Отго­ворът беше прост. Защото нещата не се връзваха. Ако в MP3 плейъра има бомба, защо се бавеше толкова дълго? В смисъл, защо Жанин не я детонира веднага, щом е из­лязла от обхват? Можеше също да я свърже с вътрешен брояч и да нагласи експлозията за пет минути след тръг­ването си. Може пък дистанционното да не получаваше добър сигнал поради интерференцията от хотелската кабелна система.

Не. В моята професия трябва да допускаш, че всичко, което може да ти навреди, винаги ще работи безотказно. И все пак това изглеждаше като някакво рядко изклю­чение, защото не можех да измисля причина тя да чака толкова дълго за детонацията.

Освен ако...

Нещо чоплеше мозъка ми и аха да се сетя какво е. Мъ­теше ми се нещо за момента на детонацията и се опитва­ше да придобие логичен израз. Ако имах няколко минути да го обмисля...

Само че нямах. Трябваше да оставя тази мисъл на склад и да се върна към нея по-късно. В момента трябва­ше или да чакам сапьорския отряд, или сам да обезвре­дя бомбата. Поразсъждавах над това и реших, че имаше логика аз да го направя, след като експлозията толкова закъсня. Сигурен бях, че служителката от рецепцията е повикала бомбения екип, но докато обаждането стигне­ше до точните хора и докато точните хора пристигнеха тук, аз можех да съм приключил.

Отправих се с бърза крачка към задния вход. Когато отворих вратата, в съзнанието ми изскочи спомен от дет­ството, идеалният пример как действа на практика колекционерството на спомени.

Бях дванайсетгодишен през лятото, когато най-добрият ми приятел Еди навърза заедно дузина сферични фойерверки на един фитил и ги запали. Избухнахме в развълнуван смях и се втурнахме да намерим прикритие. Чакахме цяла вечност и нищо не се случи. Накрая Еди отиде да провери какво става и точно тогава бомбичките избухнаха. Еди изгуби няколко пръста на ръцете си, част от ухо и повечето от кожата от лявата страна на лицето си.

Не мога да го обясня, но докато стоях на прага на хо­тела, буквално почувствах как бомбата се опитва да из­бухне. В съзнанието ми изникна старовремски детонатор от онези с големите ръчки, които натискаш надолу, за да се получи контакт. В ума ми тази ръчка вече беше в движение. Изкрещях заради всички, които бяха в близък обхват:

- В хотела има бомба! Бягайте да се скриете!

Затръшнах вратата, обърнах посоката и затичах кол­кото можех бързо към бетонната стена, която бях зърнал по-рано, онази, която ограждаше вътрешния двор. Беше с височина до кръста и от тази посока не можех просто да се плъзна зад нея както преди. Трябваше да я прескоча с главата напред като командос, какъвто някога бях.