Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Да - рекох.

- Какво да?

- Да, джудже ме нае да убия Моника Чайлдърс, но не съм сигурен, че е мъртва.

- Лесно е да разберем: ти уби ли я или не?

- Убихме я, но оставихме трупа ѝ. А сега го няма.

- Чакай - каза Дарвин. - Може би трябва да докарам римски войници да отместят камъка от гробницата.

- Слушай, инжектирах я с цяла спринцовка БТ. Спо­ред мен някой е стигнал до нея достатъчно бързо, за да ѝ даде антидот. Мисля, че затова Виктор е контролирал са­телита, за да организира екип да я прибере веднага след като сме си тръгнали.

- Виктор? Кой е Виктор? Джуджето?

- Малкият човек.

- Дай да се изясним. - Дарвин замълча на другия край на линията. - Получаваш поръчка от разсърдено джудже да убиеш съпругата на виден хирург, ала тя е спасена и после похитена от други хора, които работят за същото това джудже. Това ли ми казваш?

- Изречено на глас от теб звучи глупаво.

Тогава той изрече със суров глас:

- Убий я отново, Крийд.

- Добре.

- Защото иначе тя ще може да те идентифицира.

- Добре.

- Убий джуджето.

- Това няма как да направя?

- Защо не, по дяволите?

- Първо, не знам със сигурност дали той е хакерът. Вто­ро, ако той не е хакерът, а аз го убия, никога няма да успея да открия истинския хакер. Трето, влязъл съм в договор­ни отношения с него.

- Ще влезеш в чамов сандък, ако не прекратиш тези хакерски занимания.

- Ще ги прекратя.

- И не забравяй да убиеш Моника Чайлдърс.

- Ако допуснем, че е още жива.

- Не допускай нищо, просто я убий.

- Дадено.

- Дръж ме в течение. Не искам пак аз да ти звъня при свършен факт.

- Ясно.

- О, я вземи млъкни. - Той ми затвори.

Аз съм колекционер на време.

Колекционерите на време са хора, които съхраняват специални моменти в паметта си. Умелият колекционер на време може да замрази всички компоненти на даде­но събитие - дата, настроение, час, температура, освет­ление, гледки, звуци, миризми, ветреца - всичко. После паркираме тази информация в някое ъгълче на мозъка си и я събуждаме когато си пожелаем. Все едно да отвориш капсула на времето години след събитието и да позво­лиш на всички прекрасни спомени да се изсипят навън.

Някои харесват бейзбол, други - балет. Може би те са доволни да остареят със спомени за поражението над “Янките“ или със съживяване на Танца на лебедите от “Лебедово езеро“. Аз лично предпочитам да съхранявам спомени за съвкупления с красиви млади жени като Жанин.

Вече напълно облечен и седнал отново на балкона, за­творих очи и започнах да преживявам всички мигове на срещата ни, като ги пратих в постоянен файл в съзнание­то си. Точно както бях възпитал тялото си да издържа на мъчения и да функционира на високо ниво чрез тества­не на оръжия и спане в затворническа килия, бях тре­нирал и ума си да сортира значимите събития в живота ми. Мога да ги съживявам, сякаш се случват в момента - прекрасно умение, което ще ми дойде добре следващия път, като попадна в истински затвор за даден период от време.

Някои хора правят планове за живота си като пенси­онери, аз планирам живота си зад решетките, защото съм уверен, че ще свърша или като мъртвец, или в затво­ра, а ако ще е второто, искам тялото и съзнанието ми да са подготвени.

Започнах да се концентрирам върху гласа ѝ. После пресъздадох трепетното си очакване с цялата палитра от емоции, които препускаха през мозъчните ми неврони и физически рецептори след обаждането ѝ от телефона във фоайето. Маркирах тези неща в съзнанието, докато знаех, че мога да ги призова когато си поискам.

После преживях отново появата на Жанин на прага, първия си поглед към нея и моментното впечатление, което си създадох, насладата си от нейната красота, све­жест и младост. Усмихнах се, като си помислих как всич­ко това нямаше ни най-малко значение за Жанин и дру­гите красавици в живота ми, затова пък съм уверен, че хранят топли спомени за парите, които бях похарчил за тях.

Фокусирах се върху начина, по който влезе, докато в същото време слушаше музика, точно както би постъпи­ло едно колежанче, със слушалките, прекалено големия MP3 плейър и...

Внезапно осъзнах, че не носеше MP3 плейъра със себе си, когато излезе от стаята!

Полазиха ме ледени тръпки. Възможно ли бе Жанин да е пъхнала плейъра в чантичката си, докато бях на бал­кона и давах сигнал на Куин? Едва ли. Ако поначало го слагаше в нея, щеше да е вътре при пристигането ѝ. Тряб­ваше да допусна най-лошото. Като наемен убиец, трени­ран дълги години, бях преживял смъртно опасни засади и ужасяващи физически схватки именно чрез допускане на най-лошото.