Джон Локк - Смъртоносни xopa

Скочих и набрах централата. Обади се млада жена.

- Рецепция, говорите с Джоуди. С какво мога да ви по­могна?

- Джоуди - изрекох с най-авторитетния си глас, - тук е Донован Крийд от стая 214. Аз съм федерален агент. Ис­кам да ме слушаш много внимателно.

- Това шега ли е? - попита тя. - Ако е така, не е много смешна.

Може би трябваше да ѝ кажа, че като топ междунаро­ден убиец за ЦРУ в продължение на дванайсет години мога да разпозная бомбена заплаха, като се сблъскам с такава. Но пък думата “убиец“ извиква тъй противоречи­ви чувства. Реших да се придържам към легендата с фе­дерален агент и се пробвах отново.

- Джоуди, повтарям, федерален агент съм и в стаята ми има бомба. Искам да активираш противопожарната аларма, да се свържеш с хотелската охрана и незабавно да започнете евакуация на сградата.

- Господине - отвърна тя, - заплаха за бомба е нещо много сериозно. Ако съобщя за вас, може да идете в за­твора.

- Джоуди - казах ѝ, - аз ги пиша наръчниците за бомбе­ни заплахи, ясно? Сега включи противопожарната алар­ма и направи съобщение за евакуация, преди да съм сля­зъл долу да те направя на мармалад!

Тръшнах телефона и хукнах към вратата, обърнах ре­зето навън, за да я подпира и да стои отворена, и се завтекох по коридора, като блъсках по вратите и крещях с всичка сила:

- Спешно се евакуирайте от сградата! Оставете нещата си! Излизайте бързо навън!

Когато стигнах до петия етаж, пожарната аларма запищя, така че хукнах обратно в стаята си и започнах трес­каво търсене. Банята изглеждаше най-вероятното място, затова започнах оттам. Проверих зад завесата на душа, повдигнах капака на казанчето на тоалетната, огледах за разместени панели по тавана, проверих пода за някакви следи. После си дадох сметка, че така няма да се получи. Просто нямах време да проведа щателно издирване. Жа­нин, от друга страна, бе разполагала с продължителния период на срещата ни, за да скрие бомбата.

Ако я беше скрила.

Ако беше бомба.

Изтичах на балкона, прехвърлих се през парапета и полетях във въздуха. Осъзнах, че съм скочил от балкон на втория етаж! Краката ми бяха изчислили траектори­ята без мен и ми бяха осигурили достатъчно далечен от­скок, че да избегна тротоара долу.

Във въздуха съзнанието ми отново заработи, свих се на кълбо и се изтъркалях при удара, като се опитвах да игнорирам болката, прорязала рамото ми. Изправих се някак, пробягах в спринт двайсет метра и се хвърлих зад дебелото стъбло на гигантска палма, като вдигах зад гърба си пясъчно цунами. Сведох брадичка, защитих колкото можах жизненоважните си органи и зачаках екс­плозията.

Нищо не се случи.

Шепа хотелски гости започнаха за изпълват стра­ничните и задните входове. Не бяха много, но предполо­жих, че повечето са се отправили към главния вход.

Мина минута и алармата продължи да пищи. Предпо­ложих, че колоните са насочени напред и настрани, за­щото от моята позиция алармата звучеше доста глухо.

Още гости се присъединиха към първата група. Мина ми през ума да изтичам да ги предупредя, но не, щеше неизменно да последва дискусия и всички щяхме да за­гинем, докато оспорваха правомощията ми и изводите, които си бях направил.

В крайна сметка се оказа без значение, защото някой от групата реши да тръгне към предната фасада на хотела и останалите го последваха.

Мина още време, секунди без съмнение, но винаги из­глеждат по-протяжни, когато чакаш да избухне бомба. Приглушеното пищене на алармата отстъпи пред други шумове, които човек би очаквал да чуе зад палма на пет­десет метра от Тихия океан: разбиващи се вълни някъде зад мен, скрити от погледа ми, звуци от барабан, изди­гащи се над шума от уличното движение. Чувах и тра­кането на влакчето на ужасите на кея на Санта Моника, отдалечен на около четиристотин метра.

Не знаех колко време имам преди детонацията на бом­бата, но ако въобще имах такова, реших, че трябва да го използвам да си намеря по-добро прикритие. Изправих се и рискувах да хукна колкото ме държаха краката до малка бетонна стена на петнайсет метра вдясно от мен. Шмугнах се зад нея с главата напред като бейзболист към трета база и зачаках. Вдигнах очи. На двайсетина ме­тра от мен на бетонната пътека зад съседния хотел един младеж в яркооранжево яке пусна ръката на гаджето си колкото да ме посочи със смях.

Погледнах младата двойка. Запитах се в кой точно мо­мент бях паднал до нивото на обект за присмех. Кога се бях превърнал в анимационен герой, в побъркан маниак, заслужил презрението на тийнейджъри? Възможно ли бе да съм си въобразил бомбената заплаха? Дали това не беше поглед в бъдещето ми, когато всеки рязък шум или случайна мисъл щяха да ме карат да подплашвам хората или да скачам от прозорци и да залягам за прикритие?