Джон Локк - Смъртоносни xopa

Тя така и направи.

Когато момичетата наближиха, отворих плъзгащата се врата на вана и излязох навън широко усмихнат. Бях об­лякъл подходящи според мен дрехи за ваканция - бяла риза с отворена яка и бежови ленени панталони с под­хождащи им италиански мокасини. Когато отидох да взе­ма Кали рано сутринта, тя ме посочи с пръст и се смя цяла една минута. Дори сега я виждах как се подсмихва за тоалета ми.

Докато чакаше да бъде представена, Моника прока­ра пръсти през късата си черна коса, оформена в модна прическа. Макар да знаех, че е на четирийсет и една, из­глеждаше ми години по-млада. Беше в отлична форма, с дълбоки изразителни очи и тънка фигура, украсена от първокачествени импланти на бюста. Не бих я опреде­лил като ослепителна красавица, но във всеки случай беше хубавка и дори впечатляваща за възрастта си. Сигурно би се подразнила, ако чуеше мъж да добавя думите “за възрастта си“ при описание на външността ѝ, но така стояха нещата.

Кали ни запозна и подхвърли:

- Донован е красавец, нали? Виж само тази подкупва- ща усмивка и проницателните изумруденозелени очи.

- О, моля те - рекох и извъртях нагоре проницателните си изумруденозелени очи.

Моника се усмихна любезно. Бих предпочел Кали да се отдръпне и да ме остави аз да поема нататък, но тя се беше развихрила вече.

- А пък и тези дрехи - рече, като ми смигна. - Много са шик. Моника, как би определила този стил?

Моника се усмихна.

- Ммм... континентален.

- Морско ваканционен - уточних аз.

Моника нямаше търпение да си продължи тичането, но ми върна усмивката.

- Здравей, Донован - каза тя и протегна ръка.

Поех ръката ѝ и направих пресилен поклон, сякаш възнамерявах да я целуна. Кали се разкиска, а Моника погледна към нея и се изчерви. Понечи да каже нещо, но аз увеличих натиска върху ръката ѝ и внезапно в света ѝ нахлу лудешки хаос. Моника ахна и се опита да се осво­боди, но аз преместих тежестта си и с другата си ръка я стиснах над лакътя като с клещи. Преди съзнанието ѝ да осмисли какво се случваше, я метнах във вана с такава сила, че тялото ѝ се блъсна в отсрещната му стена и от­скочи на пода.

С разширени от ужас очи Моника се устреми към вра­тата. Но аз вече бях във вана и блокирах пътя ѝ за бяг­ство. Първоначално онемяла от неочаквания изблик на насилие, Моника се опита да крещи. Ръката ми вече беше на гърлото ѝ и го притисна толкова силно, че тя успя да издаде само тъничко цвърчене.

Очите на Моника трескаво търсеха Кали. Какво става тук? - сигурно се чудеше. Защо Кали не ѝ помагаше?

С лявата си ръка притиснах главата на Моника към ме­талната планка на пода, а с дясната затръшнах вратата на вана. Тя се мъчеше да се изтръгне от хватката ми, така че приложих повече натиск, за да я държа на място. Чух някакво изхрущяване и предположих, че е хрущялът на ухото ѝ. Така или иначе, това ѝ отне волята да се бори. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха бързо, дъхът ѝ из­лизаше с хлипове като на дете след силен плач. Издаде приглушен стон като ужасено животно, уловено в капан: твърде уплашено, за да пищи, твърде дезориентирано, за да реагира.

Трябва да бе чула включването на двигателя и да бе усетила подскачането на вана. Някаква част от мозъка ѝ още функционираше и парченце от пъзела си дойде на мястото. Разбрах го по лицето на Моника: Кали караше вана, значи нямаше вероятност за бягство.

Нещо избълбука в гърлото ѝ и рефлексът я принуди да повърне. По брадичката ѝ се стече смесица от лиги, со­поли и кръв и се провеси там като плътна нишка. Виктор щеше да е горд да види колко ниско падна Моника за тол­кова кратко време. Сякаш по команда рукнаха и сълзи. Тя заскимтя като малко момиченце:

- Моля ви, спрете! Причинявате ми болка! Моля ви! Пуснете ме!

Кали огледа магистралата и провери огледалото за обратно виждане, преди да намали скоростта. Беше на­правила рязък ляв завой в една пътека, която бяхме на­белязали предварително. Хлътнахме сред гъсталака от борови клони и избуяли храсти, които удобно ни скриха. Кали се отдалечи на още сто метра, после с голямо уси­лие обърна вана на сто и осемдесет градуса отново към магистралата и го спря.

- Така е добре - заяви тя.

Остави двигателя включен, та отоплението да про­дължи да работи. После се полуобърна на седалката си, за да може да гледа.

- Моника - казах аз. - Ще ти позволя да се изправиш до седнало положение, ако обещаеш да не крещиш.

Тя кимна, доколкото ѝ бе възможно, и аз ѝ помогнах да се надигне. Отправи убийствен поглед към Кали. Кали сви рамене и изрече само с устни “Съжалявам“, след кое­то ми връчи салфетка, за да я подам на бившата ѝ прия­телка. Гледахме как Моника бърше лицето си, докато го докара до горе-долу прилично за обстоятелствата със­тояние. Предпазливо допря салфетката до ухото си. Пот­репна от болка и свали ръка, за да разгледа кръвта. Не беше много, но все пак достатъчно да извика още сълзи в очите ѝ. Примигна и повечето останаха по ресниците ѝ, само няколко се стекоха по бузите ѝ. Не свалях поглед от нея, чаках я да си поеме дъх, да се поотпусне. Май се по­лучи. Според мен тя хранеше някаква надежда, за която се бе вкопчила. В края на краищата защо бихме си прави­ли труда да ѝ даваме салфетка, ако възнамерявахме да я убием, нали тъй?