Джон Локк - Смъртоносни xopa

Обадих се на Виктор.

- Тя е готова да говори - съобщих му.

Подадох телефона на Моника, а с Кали слязохме от вана и затворихме вратите му зад себе си.

- Видя ли изражението ѝ, когато ѝ подаде телефона? - попита ме Кали.

Кимнах. Не бих могъл да го опиша лесно: смесица от шок, объркване, надежда, страх. За пръв път имах подоб- но преживяване.

- Дали няма да се опита да се заключи от нас? - усъмни се Кали.

- Едва ли. Знае, че не може да стигне до предната се­далка по-бързо, отколкото ще отворим.

Кали кимна. Наблюдавахме как нещастницата държи телефона до здравото си ухо и се напряга да чуе насече­ния металически глас от другата страна на линията. По­знавах това чувство.

- Как върви с дубльорката?

- За теб ли? - попитах. - Още работя по въпроса.

Кали се засмя.

- Да бе, не се съмнявам.

- Не е лесно да се открие приятна сладурана с вид на библиотекарка като теб.

- Библиотекарка, а?

- Ами да, защо не?

- Последната ти “библиотекарка“ беше Фифи, френс­ката курва, дето имаше татуировка на оная си работа с надпис “Чети по устните ми“.

Усмихнах се при спомена.

- Да, Фифи беше, но не помня да се е представяла като “френската курва“.

Кали се намръщи.

- Така им казваме ние, библиотекарките. Но не беше първата проститутка с татуировка на чатала. Помниш ли изобщо името на онази, другата?

Помнех го. Констанс би била идеалната дубльорка за Кали... с изключение на татуировката върху слабините ѝ, гласяща “Горещо ли е тук, или си въобразявам?“.

- Усилията ми заслужават повече уважение - изроптах аз. - Не е лесно да ти се намери дубльорка. Да не споме­навам за подробните инспекции, които ми се налага да правя, като знам колко си придирчива за татуировки и разни такива.

- Не мога да възразя, опре ли до уличници, влагаш всичко от себе си в работата.

Вътре във вана, сгушена в далечния ъгъл, Моника бе свила колене към гърдите си. Сълзи се стичаха по бузите ѝ, а устните ѝ изричаха думи, които не можех да чуя. Из­вестно време слуша, а после кротко захлипа.

- Какво ѝ казва според теб? - попита Кали.

Нямах представа и се смъмрих, че ме беше грижа.

- Следващата дубльорка има ли татуировка? - поинте­ресува се Кали?

- Жанин? Не знам още.

- Ама нямаш търпение да узнаеш.

- Преклонението ми пред детайлите е легендарно - уточних. - Датира открай време.

- Триперът също - вметна Кали.

Моника вдигна очи към мен иззад стъклото и кимна. Отворих вратата. Чух я да благодари на Виктор и се почу­дих какво ли означаваше това. Подаде ми телефона. Аз го долепих до ухото си.

- Крийд - изрекох.

- Знаеш... какво... да правиш - каза Виктор.

Знаех какво да правя, но бях любопитен за едно-две неща. Попитах Моника дали познава Виктор.

- Знам кой е - отвърна тя.

- Откъде?

- От съпруга ми.

Кимнах. И тъй, Виктор я убиваше, за да накаже съпру­га. В това поне имаше някаква логика. Не исках да зада­вам твърде много въпроси все пак. Въпросите водеха към отговори, отговорите водеха към съмнение, а съмнение­то е катастрофа за добрия поръчков убиец. Погледнах към Кали. Имаше вид, че ще се пръсне от любопитство.

- Разкажи ми за Виктор - подканих.

- Не мога. Ако го направя, ще ме убиеш.

С Кали се спогледахме. Кали не можа да се стърпи да мълчи повече.

- Тоя Виктор да не би да ти е казал, че ще те пуснем, ако си мълчиш за разговора си с него?

Моника изглеждаше объркана.

- Това подвеждащ въпрос ли е?

Кали ме погледна с изумление.

- Ама че извратен гадняр.

- Хей, дръж си устата - предупредих я. - Говориш за нашия работодател.

Около една минута тримата седяхме и се гледахме. Можех да я принудя да ми каже, но не исках да я измъч­вам. Можех да го постигна и със заплаха, но това означа­ваше да ѝ дам фалшива надежда, а някак не ми изглежда­ше редно. Реших да се откажа да узная мотива.

- Добре, Моника - рекох, - ти не ни каза за разговора си с Виктор, нито какво те свързва с него, така че се предста­ви добре. Няма да те питам повече за това. Но отговори ми едно: защо гласът му е толкова странен?

- С парализирани ръце и крака е.

Кимнах.

- И все пак е някак неземен, има нещо повече.

Моника се бе поотпуснала, убедена, че ще бъде осво­бодена. Беше спряла да плаче, а гласът ѝ звучеше по-си- гурно. Изглеждаше окуражена.

- Сигурно защото е много млад - промълви тя. - И е джудже.

С Кали се спогледахме.

- Джудже? - повторих.

Моника потрепери.

- Малък човек - поправи се тя. - Съжалявам, не исках да кажа това.

- Млад? Колко млад? - попита Кали.