Джон Локк - Смъртоносни xopa

Намръщих се и поклатих глава възмутено.

- Бариста - процедих.

Катлийн се засмя още по-силно, после направи прис­мехулна гримаса.

- Голям мърморко си! - упрекна ме.

- Звучи направо нелепо - настоях аз.

Къдравият ѝ смях се разля отново. Аз продължих да недоволствам.

- В тези модерни ресторанти цари такава претенциозност. Вчера видях клиент, който едва не умря от екзотич­но японско ястие. А тук... - Направих жест към кафе-машината. - Трябва да научиш нов език, за да похарчиш четири долара за чаша меланж.

- Меланж? - прихна тя. - Меланж ли чух? Боже мой, кажи ми, че не си пристигнал тук от шейсетте години с машина на времето.

Май ѝ харесваше да изговаря “меланж“, защото го каза още два пъти, докато се смееше неудържимо.

Другите клиенти ни поглеждаха, но аз още не бях при­ключил.

- Гранде - изръмжах. - Соло. Венти. Допио. Какво е „допио“ всъщност? Едно от седемте джуджета ли?

- Не - отвърна тя през кикот. - Но пък Мърморко, да!

От смеха бузите на Катлийн се зачервиха, а очите ѝ плувнаха в сълзи.

Отново се намръщих и ѝ предадох разговора.

- Просто си поръчах кафе. Тя ме попита с какъв размер, отвърнах: “Нормално“. А тя взе да ми изрежда, че има­ло гранде, венти, соло, допио, късо и дълго. Ти пък ме застреля с тези четиристотин и деветдесет калории. Та това е някакво квадратче пет на пет сантиметра!

Катлийн се вкопчи в масата.

- Ще се напишкам заради теб!

Когато смехът ѝ най-сетне утихна, тя ми каза, че ѝ до­шло добре да се посмее след двата часа с децата. Разбирах какво иска да каже. Колкото и лош да е бил животът ѝ с Кен, успяваше да изпитва вина, че е била толкова облаго­детелствана в сравнение с тях.

- Никак не ми е драго да прекъсвам купона - казах, - но трябва да ти задам няколко въпроса за Кен Чапман.

Тя се намръщи.

- Точно когато се забавлявахме така добре...

- Вярно.

- Много ми е неприятно да говоря за това - промълви.

- Знам.

Тя ме погледна и въздъхна.

- Добре, човече от сигурността. Ти даде своята лепта. Какво би искал да знаеш?

Близо час разговаряхме за брака ѝ с Кен Чапман. Труд- но ѝ бе да се връща към това и когато ме остави с колата си пред хотела ми, виждах, че е емоционално изцедена. Не я поканих да пийнем по нещо, нито тя предложи, за­това пък ме попита искам ли да се видим на следващия Ден.

- Утре е Свети Валентин, ако не знаеш - рече.

Казах ѝ, че имам среща, което беше истина. Обясних ѝ, че ще трябва да си стегна багажа и още същата вечер да отида на летището - също истина. Тя кимна разсеяно, сякаш беше чувала вече обяснения от този род и бе ги очаквала от мен.

Пропуснах да ѝ кажа, че бях нает да убия някого на следващата сутрин. Казах ѝ обаче:

- След срещата си пак ще взема самолета до тук и ще те заведа на някое хубаво място за вечеря.

При тези ми думи лицето ѝ светна като на дете по Ко­леда и тя ме прегърна силно и сърдечно.

- Ще ти се обадя утре малко преди обед и ще уточним подробностите - обещах.

Час и нещо по-късно седнах на мястото си в самолета и след десет минути заспах дълбоко. Но точно преди дрям­ката да ме унесе, си помислих, че Катлийн Грей е най-до­брото човешко същество, което бях срещал някога.

Моника Чайлдърс не искаше да умре.

Беше малко след зазоряване в деня на Свети Вален­тин и се намирахме северно от Джаксънвил, Флорида в курорта “Амилия Айланд Плантейшън“. Кали бе заела позиция близо до деветата дупка на игрището, там, къ­дето главният път се пресичаше с пътеката за голф-количките.

Моника не беше терорист или заплаха за националната сигурност, но вече бях приел да я убия, та това беше положението. Тези поръчки на свободна практика означаваха пари в джоба ми. Макар да е благородно да се преструвам, че редовната ми работа е да убивам заподозрени терористи по нареждане на правителството, те ми плащат с ресурси, не с пари в брой. Естествено, предполага се ресурсите да се използват изключително за откриване и проследяване на терористи. Ала Дарвин, моят правителствен посредник, знае отлично как си пе­челя прехраната. Рядко протестира, защото убиването на цивилни в свободното време ме поддържа фокусиран и на ниво. Поне така си мисли той.

Дарвин ми осигурява безпрецедентна власт. Едно обаждане от него ми отваря врати, кара законови преч­ки да падат и като с магическа пръчка превръща “не“ в “да“. Макар да съм много изкусен в обработката на мяс­тото на престъплението, при отнемането на човешки живот винаги е налице елементът на случайност. В редки­те случаи, когато нещо се обърква, на Дарвин може да се разчита, че ще прати екип да прибере трупа, да почисти мястото или да прикрие следите ми. Той дори контроли­ра таен сектор на правителството, който снабдява мен и хората ми с дубльори. Естествено, дубльорите не знаят, че работят за нас, но остават в безопасност, докато са ни нужни. Дарвин има грижата за това. Група негови хора ги охраняват секретно. Аз самият охранявах един дубльор през първата година, след като напуснах ЦРУ. Вероятно ще го правя пак, когато се отегча на пенсионна възраст. Какви ги говоря: аз - пенсионер, ама че смешка!