Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Изглежда, сте си намерили дом.

Тя се усмихна.

- Да, точно това е правилната дума. Взех мигновено ре­шение, което промени живота ми.

- И сега идвате тук всеки вторник?

- Да. Всеки вторник след работа за два часа.

Катлийн взе картонена подложка със закачен на нея лист хартия. Докато го изучаваше, аз пък се възползвах да поизучавам лицето и фигурата ѝ. Бях дошъл с очаква­нето да видя плаха, прекършена жена, но разводът явно бе понесъл добре на Катлийн. Беше привлекателна, с го­леми очи и коса с цвят на мед, дълга малко до над раме­нете. Реших, че е естествена блондинка, защото носеше косата си разделена на път по средата и не зърнах там тъмни корени. Високо на челото ѝ имаше съзвездие от бледи лунички. Друга група лунички изпъстряха осно­вата на носа ѝ. Тялото ѝ бе стегнато като на гимнастичка, излъчваше спокойствие и приветливост и нищо у нея не подсказваше за трудното ѝ минало, на което бях станал свидетел чрез полицейските снимки. Гласът ѝ беше уни­кален. Направо омагьосваше, особено когато разказваше за работата си като доброволка. Канехме се да влезем в отделението за лечение на изгаряния и въпреки прите­снението си за онова, което щях да видя зад поредната двойна врата, установих, че ловя жадно всяка нейна дума.

- Болката, с която тези деца живеят всекидневно, е нещо, което вие и аз никога няма да изпитаме и да про­умеем - каза тя. - А едва проходилите... Боже мой, няма как да не избухне човек в сълзи първия път щом ги види. Най-добре да ги разгледате през едностранно огледало, преди да се срещнете с тях, защото най-голямата вреда, която можете да им нанесете, е да им позволите да видят съжалението ви. Това подкопава самочувствието им и за­силва страха им, че са чудовища, негодни за обществото.

Възхитих се на духа ѝ, но последното, което имах же­лание да правя, бе да гледам тежко обгорени деца. Кат­лийн го усети и заяви:

- Ако искате да ми говорите за Кен, налага се да участ­вате.

- Защо е толкова важно за вас да го направя? - попитах.

- Защото, макар да приличате на побойник, кой знае дали няма да се окажете човекът, който в крайна сметка ще направи голям принос.

- Да приемем, че не съм този човек. Какво тогава?

- Ако наистина сте от Вътрешна сигурност, догадките ми са, че през по-голямата част от времето не изпитвате доверие към хората. Мога да измисля и по-лоши неща от това да ви покажа прекрасни деца, които заслужават съ­чувствие, приятелство и насърчение.

- Приятелство?

Катлийн се усмихна.

- Би могло да се случи - каза тя. - И ако стане, ще про­мени и техния, и вашия живот.

- Но...

- Просто бъдете непредубеден - настоя тя.

Катлийн ме поведе през двойната врата в стая за на­блюдение, която ми припомни онези в полицейските участъци. Само че тази не гледаше към помещение за разпити, а към пространство, отредено за игри. Тя ме по­пита дали съм готов. Поех дълбоко дъх, кимнах и жената дръпна завесата.

В помещението за игра имаше половин дузина деца. Наблюдавахме ги няколко минути как се забавляват с играчките и едно с друго. В един момент се обърнах към нея и видях, че ме гледа изпитателно. Не знам какво про­чете Катлийн Грей в лицето ми онази вечер, но каквото и да беше, то я зарадва.

- Я гледай, Донован - подхвърли, - ти си бил роден за това.

Предположих, че говори за спокойната ми реакция на силно обезобразените деца. Разбира се, Катлийн нямаше как да знае, че тя до голяма степен се дължеше на профе­сията ми, да не говорим за приятелството ми с Огъстъс Куин, човек с уникално страшно лице, далеч по-плашещо от всичко, което виждах в залата за игри.

Катлийн ме хвана за китката и каза:

- Е, хубаво, да вървим при тях.

Имам слабост към деца и рядко виждам необходимост да ги убивам. При все това, общо взето, се чувствам не­ловко в тяхно присъствие и вероятно отстрани изглеж­дам скован и неприветлив.

Тези деца бяха различни. Зарадваха се, като ме видяха. А може би се радваха на всеки новодошъл. Смееха се по­вече, отколкото очаквах, и изглеждаха запленени от ли­цето ми, особено от страховития белег, проточен от ску­лата до средата на шията ми. Всичките шест се изредиха да го опипат. Бяха наистина невероятни, до едно.

Ала, то се знае, имаше едно по-специално.

Ади беше шестгодишна. Покрита бе с бинтове и лъс­каво мазило с цвят на лимонова кора. Не миришеше на гумени мечета или дъвка, а на хидроколоид.

Наясно бях какво имам пред себе си.

Според прочетеното в чакалнята изгарянията от чет­върта степен засягат тъканите под най-дълбоките слоеве кожа, включително мускули, сухожилия и кости. Та та­къв бе случаят с Ади.