Джон Локк - Смъртоносни xopa

Винаги можех да го убия. Само че не можех. Тоест на Драго сърце бих го убил, но Джанет щеше да знае, че аз съм го извършил, и никога нямаше да ми прости. Не, ин­стинктът ми подсказваше, че Джанет трябваше да е тази, която да установи що за тип е Чапман. Нужно бе сама да го разкрие, и то по такъв начин, че той да не може да я преметне, както го бе сторил с Али Дейвид.

Сервитьорката донесе основните ястия. Али измърка със срамежлива усмивка:

- Нападай, Спайдърмен! Покажи им колко си печен.

Погледнах творението в чинията си. Беше пъстричко, но цветовете изглеждаха не на място в ястието и ми напомниха неумело гримирана жена. Побутнах няколко парченца с пръчиците за хранене и ми се стори, че зър­нах малки клъбца дим. Реших все пак да се съсредоточа върху супата.

Когато излязохме от ресторанта, Али ми каза да не си правя труда да я изпращам до ротондата. Седнах на една близка пейка и я загледах как се отдалечава. След около двайсет стъпки тя вдигна ръка и помаха, без да се обръща назад. Чудех се откъде идеше тази ѝ увереност, че не съм спрял да ѝ зяпам задника.

Поседях известно време, замислен за бившата си жена Джанет. Беше ясно, че трябва да проявя творчество, за да ѝ помогна да осъзнае огромната грешка, която бе на път да направи, като се омъжи за Кен Чапман. Една идея се мотаеше в ума ми, но преди да я изложа на хартия, тряб­ваше да установя контакт с Катлийн Грей, бившата съ­пруга на Кен Чапман.

Катлийн в момента живееше в Норт Бъргън, съвсем близо до Ню Йорк. Лу Кели бе проверил кредитната ѝ история и установи, че наскоро е подала молба за заем в местната си банка за закупуване на жилище. Заемът още не ѝ беше отпуснат и Лу предложи да се представя за бан­ков служител като претекст да се срещна с нея. Разбира се, можело и просто да я заплаша, добави Лу. Благодарих му за съвета и обясних, че не ми е нужно да разчитам на заплахи или на паянтови лъжи. Истината, честността и изобилието от природен чар щяха да са моите съюзници.

Набрах номера ѝ.

- Ало - каза Катлийн Грей.

- Катлийн, казвам се Донован Крийд и съм от Депар­тамента по вътрешна сигурност в Бедфорд, Вирджиния. Бих искал да поговоря с вас за бившия ви съпруг Кенет Чапман.

Връзката прекъсна.

Не беше проблем. Винаги можех да взема полет до ле­тище “Ла Гуардия“ утре и със сладки приказки да си из­действам среща за вечеря с нея. И след като тъй и тъй си бях извадил телефона, реших да набера загадъчното лице, което ми звънеше така упорито и което не биваше да има номера ми.

Натиснах бутоните на цифрите и зачаках връзка без никакво предчувствие за ефекта, който това просто действие щеше да има върху живота ми.

- Господин... Крийд... благодаря... ви, че... ми... вър­нахте... обаждането.

Първо си помислих, че е шега. Гласът отсреща бе с ме­тално звучене и насечен, сякаш човекът бе на респиратор или може би пациент с трахеотомия, който бе принуден да изтласква въздух през клапа в гърлото си.

- Откъде взехте номера ми? - попитах.

- Сал-ва-торе... Бона-дело - отвърна той.

- Колко ви взе за него?

- Пет-десет... хиляди... долара.

- Множко пари за един телефонен номер.

- Сал каза... че сте... най-... добрият.

Слабият металически глас не издаваше и следа от емо­ция. Всяка сричка бе изричана монотонно и ме дразнеше до полуда. Улових се, че искам да го имитирам, но устоях на импулса.

- Какво искате? - попитах.

- Искам... да ви наема...вре-...менно... както... прави... Сал.

- Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

- Може... първо... да...ме... измъчвате...ако... искате.

Предложи ми да напише име и да ми го даде, а аз да го измъчвам, докато се уверя, че никога няма да го разкрие. Предполагаше се това да е доказателство, че никога няма да ме продаде по-късно, ако нещо се объркаше в деловото ни споразумение. Човекът очевидно беше смахнат, тоест много подобен на всички останали, с които си имах ра­бота.

- Преди да продължим нататък, как да ви наричам? - попитах го.

- Вик-... тор.

- Има една слабост в плана ви - уведомих го. - Мъче­нието е само един от начините да ви накарат да говорите. Ами ако някой отвлече жена ви или децата ви, или при­ятелката ви? Ами ако заплашат да взривят забавачката, в която работи сестра ви? Повярвайте ми, Виктор, трудно е да оставиш любимите си хора да загинат от ужасна смърт, когато можеш да ги спасиш просто като разкриеш едно име.

Последва дълга пауза. После той каза:

- Аз... съм прикован... в инвалидна... количка. Нямам... никого... в живота си. Когато... се видим... ще... разберете.