Джон Локк - Смъртоносни xopa

Моника ме погледна, преди да отговори.

- Не знам - каза. - Малко над двайсетгодишен.

- Мъжът ти трябва да е направил нещо ужасно, та тол­кова да ядоса Виктор - подхвърлих.

Тя кимна и каза:

- Той спаси живота на Виктор.

Леко положих главата на Моника обратно на пода и я за­държах там. Помилвах я няколко пъти по косата, за да ѝ помогна да се успокои. И тя се успокои... докато не зърна спринцовката в свободната ми ръка. В този момент очите ѝ станаха огромни от ужас. Започна да се мята във вана. После изгуби контрол над мехура си. Твърде уплашена, за да я е грижа, пикаеше с всичка сила. Чух как урината шурти през дрехите ѝ и се стича гореща по бедрата ѝ. Поради плътната ни близост успя да намокри и крачола на моя панталон. Хвърлих на Кали поглед, изпълнен с раздразнение.

- Повярвай ми, Донован - промърмори тя, - това само може да подобри “морско-ваканционния“ ти стил.

Намръщих се и отслабих хватката съвсем леко, но все пак достатъчно и този път писъкът на Моника бе силен и пронизителен. Разбира се, полза от него нямаше сред тази пустош. Отново я поставих под контрол, разделих косата ѝ и забодох върха на спринцовката отстрани в скалпа ѝ. Няколко минути по-късно отворих страничната врата и блъснах Моника навън. Тялото ѝ се изтъркаля в някакви храсталаци и спря там. Тя се изправи с олюляване и успя да направи няколко несигурни крачки, преди да се строполи окончателно.

Кали включи на скорост, внимателно подкара вана между храстите и го върна на магистралата. Шофираше в рамките на позволената скорост в южна посока и скоро остави мястото на престъплението зад гърба ни.

- Тази беше истински боец - отбелязах аз, докато се премествах на предната пътническа седалка. - Много ме впечатли, като се изправи на крака.

Кали кимна.

Гумите на вана потропваха ритмично по неравния асфалт. Отминахме голф игрище отдясно и амбициозен комплекс от сгради отляво, който изглеждаше недовър­шен и изоставен. Няколкото входа към жилищни сгради, които отминахме, бяха скрити с буйна и гъста зеленина дори през февруари. Зачудих се що за хора плащаха тези астрономически цени, за да живеят на близо километър от плажа сред паяци и комари, без предимството на глед­ка към океана.

- Имаше разкошна коса - отбелязах.

- Много добре подстригана - съгласи се Кали. - И под­държана също така.

Помълча минута, преди да попита:

- След колко време мислиш, че ще я открие някой?

- Толкова близо до плантацията? Вероятно след два дни.

- Според теб дали ще забележат следата от иглата на скалпа?

- Това да не ти е “От местопрестъплението“? Надали патологът ще я види.

- И защо си сигурен?

- Убодох я в една от раните по главата ѝ.

Кали поразсъждава над казаното.

- Сигурно се е ударила, като я метна с главата напред във вана.

- И аз така предполагам - потвърдих.

Известно време пътувахме в мълчание, като се заба­влявахме да гледаме пейзажа. Бяхме на шосе A1A, южно от остров Амилия, там, където двулентовият път мина­ва направо през некултивиран пущинак и блата по про­тежение от двайсет и пет километра. Имаше нещо пър- вично в този отрязък земя, което сякаш обезсърчаваше почти непрекъснатата комерсиализация на терените от Джаксънвил чак до Саут Бийч. След няколко километра отминахме три кръста и грубо скована табела, която гла­сеше “Исус умря заради вашите грехове!“.

- Моника изглеждаше симпатична - обади се Кали. - Малко високомерна, но може би заради парите си. Или пък заради възрастовата разлика. И все пак я харесах. Имаше прекрасни маниери.

- Маниери? - изсмях се.

- Имаше предчувствие за вана - обясни Кали. - Само че не искаше да ме засегне и все пак дойде.

- И беше убита заради добрите си маниери.

- Харесах я - повтори Кали.

- Аз също я харесах - подхвърлих. - Преди да ме опикае.

Поставих две пачки банкноти в скута на Кали. Тя взе едната и претегли тежестта ѝ върху дланта си.

- Но това ми харесва още повече - отбеляза.

Зарязахме вана зад един изоставен хамбар на няколко километра отвъд спирката на ферибота. Извадихме екс­плозивите, скрити във взетата под наем кола на Кали, и ги разположихме из вана.

- Колко трябва да платиш за това чудо? - попита Кали.

- Четири бона - отвърнах. - Не аз обаче. Виктор.

Като по команда телефонът ми иззвъня.

- Прик-...люче-...но... ли е? - попита Виктор.

- Само секунда - казах. Седнах на седалката до шо­фьорската и Кали измина към половин километър, преди да паркира наетата кола.