Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Достатъчно далеч ли сме? - попитах.

- Ако се отдалечим прекалено, ще изпуснем веселата част - отвърна тя.

Слезе от колата, набра номер на телефона си и ванът експлодира в далечината. Кали остана извън колата, до­като почувства въздушната вълна от експлозията леко да обвява лицето ѝ.

- Ти си ненормална - казах на Кали. А на Виктор съоб­щих: - Готово.

- Добре - рече той. - Имам... още две... задачи... за теб.

- Вече?

Извадих от багажа си малък бележник и писалка и за­писах информацията. Имената, възрастта, занятията и адресите бяха толкова различни, та изглеждаше, сякаш са налучкани произволно. Попитах Виктор:

- Познаваш ли изобщо тези хора?

- Всичко... е част... от... голям... план - изрече той.

Покрих с длан микрофона и казах на Кали:

- Вземам си обратно думите, че си ненормална. - По­сле попитах Виктор: - Има ли още много?

- Много... да - отвърна Виктор с чудатия си металиче­ски глас. - Да знаете... господин Крийд... злото е... нав­ред... и...трябва... да бъде на-...казано.

- Трябва непременно да видя Пикасо - заяви Катлийн.

- Значи ще го видиш - обещах.

- И метрдотела - добави тя. - Имат такъв, нали?

- Имат, и още как.

- Надут ли е? Надявам се да е непоносимо надут.

- Ще бъде, ако не му дам бакшиш - отвърнах.

Бяхме в Сийграм Билдинг на Източна петдесет и вто­ра, във фоайето на ресторант “Четирите сезона“.

Тя докосна рамото ми.

- Донован, много си мил, но не е задължително да ядем тук. Не искам да се охарчваш толкова заради мен. Нека просто да пийнем, да погледнем картината и може би мраморния басейн. А после ще си поделим пица в “Анджелос“.

- Спокойно - рекох. - Богат съм.

- Наистина ли?

- Наистина.

“Четирите сезона“ е прочут, неподвластен на времето ресторант, единственият в Ню Йорк, окачествен като за­бележителност.

- Имаш предвид, че си просто богат - пожела да уточ­ни тя - или сериозно богат?

- Достатъчно богат съм, за да платя всичко, което по­желаеш тази вечер.

Тогава искам Пикасо - засмя се тя.

Споменах ли, че харесвам тази жена?

Дадох името си на метрдотела и поведох Катлийн по коридора, където висеше гобленът на Пикасо още от от­криването на ресторанта през 1959 година. Шест и по­ловина метровият Пикасо представляваше централни­ят квадрат на сценична завеса, създадена за парижката постановка на балета “Тривърхата шапка“ през 1920 го­дина. Когато собственикът на театъра останал без пари, изрязал от завесата творението на Пикасо и го продал. Сега, при състоянието на икономическа криза, Катлийн бе чула, че гобленът ще бъде обявен на търг при първоначална цена осем милиона долара. Това можеше да е един­ственият ѝ шанс да го види.

- Боже мой! - пророни тя с внезапно пресипнал глас. - Обожавам го!

- В сравнение с другите му работи цветовете са приг­лушени - коментирах аз. - Но да, наистина е великоле­пен.

- Разкажи ми за него - подкани тя. - Впечатли ме.

- Пикасо е положил платното на пода и е рисувал по него с четка, прикрепена към дръжка на метла. За по-тън­ката работа използвал четка за зъби.

Катлийн плесна с ръце.

- Разказвай още! - поиска.

- Отнело му е три седмици да го нарисува.

Тя ме гледаше очаквателно.

- Носел трикотажни чехли, за да не размаже боята. - Помъчих се да си припомня какво друго бях чел по въ­проса. Свих рамене. - Толкова знам.

Катлийн се усмихна и се притисна към мен.

- Добре се справи - похвали ме.

Пихме по едно на бара. Сред малката тълпа, която ча­каше за маси, Катлийн забеляза Уди Алън, Барбара Стрейзанд и Били Джоуъл.

- Виждаш ли двамата до палмата? - казах. - Това са Ми- лард Филмор и Джаки Глийсън.

Тя изсумтя.

- Прочутите нюйоркчани, за които аз лъжа, поне са живи - отбеляза.

Дървета ограждаха белия мраморен басейн в основна- та зала за хранене и оберкелнерът ни настани до едно от тях. Завеси от метални брънки се спускаха покрай стени­те и леко се полюшваха под повея от климатиците.

- Фантастично е - каза тя, докато оглеждаше помеще­нието. - Всичко е толкова елегантно, особено дишащите завеси!

- Особено те - съгласих се.

Глътнах наведнъж своя шот бърбън и наблюдавах как Катлийн отпива от мартинито си с нар. Сервитьорът ни бе донесъл питиетата и ни остави време да разгледаме менюто. Сега отново бе до нас, готов да вземе поръчката ни.

- Аз, разбира се, никога не съм била тук преди - каза Катлийн, - така че ти ще трябва да поръчаш за мен.

Кимнах.

- Да започнем с хрупкавите скариди - предложих.

- О, не, без мекотели с черупка - възрази Катлийн.