Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Жив ли си още? - попита Сал.

- Ако му викаш на това живот - рекох. Още беше су­трин, нямаше и десет часа. Бях напуснал кафето и леля Хейзъл преди по-малко от два часа.

- Чух разни неща - подхвърли той. - Яко си настъпил нечии пръсти.

Изчака реакцията ми.

- Джо Демео ли? - попитах?

Сал замълча, явно разочарован, че не той ми е съоб­щил новината.

- Не си го чул от мен - предупреди.

- Не ми казвай, че се боиш от Демео - подхвърлих. - Я какъв си грамаден, печен и космат.

Свих вляво по „Блумфийлд“ и се насочих на югоизток.

- Не е нужно да се плаша от човек, за да изпитвам рес­пект от могъществото му. А имам... Как го казвате вие? Убедителни доказателства, че го притежава. И как тъй съм космат?

- Фигуративно казано - поясних.

Не бях сигурен, че пожарът в дома на Доус е умишле­но причинен, но ми беше ясно, че ако е така, виновни­кът е Демео. А Демео знаеше, че проучвам пожара, и това потвърждаваше подозренията ми. И все пак бях стъпи­сан колко бързо се бе разнесъл слухът.

- До колко време според теб ще цъфнат момчетата с косматите кокалчета?

- На нечий таван ли си или що?

- В кола под наем.

- Добре. Вероятно имаш към два часа. И все пак на твое място бих поглеждал в огледалото за обратно виждане.

- Благодаря за препоръката.

- Просто си браня... Как му викате? Капиталовложе­нието.

- Демео лично ли ти се обади? Нали не знае, че имам бизнес с теб?

Сал замълча, после каза, като внимателно претегляше думите си:

- Той знае.

Бях блокиран в колона при кръстовището на „Блумфийлд“ и „Пайн“ и чаках смяната на светофара. Нямах за какво да мисля освен за коментара на Сал, иначе може би щях да пропусна подтекста. Но в случая ме осени мигом.

- Демео ти е предложил поръчка да ме очистиш.

- Да речем просто, че следващите две задачи ще ги свършиш... Как му викахте? Гратис.

Две задачи? Това означаваше...

- Отказал си сто бона?

Сал се засмя.

- Не е от любов към теб, тъй че не ми се размеквай. Просто нямам човек, дето да е... Как му викате? Достатъчно находчив, че да те извади от картинката. Плюс това къде ще намеря наемен убиец, толкова добър като теб? Освен може би онази руса хитруша, която използ­ваш. Каза ли ѝ вече за мен?

Светофарът превключи на зелено и аз отново се влях в движението, докато стигнах до едно уширение пред бор­дюра.

- Трябва да затварям - съобщих.

- Чакай - спря ме Сал. - Разбрахме ли се за двете по­ръчки?

- Получаваш една безплатна - отговорих. - Вече си из­карал петдесет бона, като си дал номера ми на онова кръвожадно джудже.

- Кое точно?

- Да не би да познаваш повече от едно кръвожадно джудже? Вик-... тор - уточних, като имитирах новия си клиент.

Сал се разсмя.

- Срещнах се с малкия негодник. Носи прическа на пирги.

- Занасяш ме.

- Не, кълна ти се в Исус Христос, дълги противни пир­ги!

Приключихме разговора и аз спрях колата си, наета от “Авис“, на паркомясто за посетители, след което попитах едно от момчетата къде мога да открия началник Блонърт. Насочиха ме към кухненския сектор в сградата на пожарната. Влязох и попитах единствения, който седеше там, дали случайно не е началникът на пожарната.

- До октомври - отвърна той. - После ще съм просто Боб и ще живея в къща-сал в Сиатъл. Вие сте застрахова­телният агент, нали?

Кимнах.

- Донован Крийд от “Стейт Фарм“.

- В Сиатъл е студено по това време на годината - рече той. - Но не е по-зле от тук. Братът на жена ми е собстве­ник на док в Портидж Бей, близо до университета.

Извади крака си изпод масата и го протегна към стола насреща си. Кафявите му кожени обувки бяха силно из­носени, но подметките им бяха нови. Вместо покана из­бута с крак стола настрани от масата, за да мога да седна.

- Били ли сте някога в Портидж Бей? - попита ме.

- Не съм имал честта - отвърнах.

Взех една чаша от стиропор от купчината край уми­валника и си налях кафе от машината.

- Разбирам, че на някои не им харесва дъждовният климат, но за нас там си е почти рай.

Старата пластмасова маса, вероятно яркожълта в на­чалото, бе изгубила цвета си след десетилетни петна от храна и кафе върху нея. Видът ѝ беше в тон с горчивото кафе с вкус на прегоряло.

- Как е кафето? - попита ме той.

- Не би било любезно да го критикувам. То се знае, след седем месеца ще пиете страхотно кафе всеки ден.

Той ми намигна и направи жест с вдигнат палец.

- А, значи и вие го знаете - рече. - Сиатъл има много прякори, но аз използвам „Града на кафето“. - Наслади се на тази мисъл за момент. - Може да не сте чували за марката “Тъли“, но е страхотно кафе.