Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Имам половин мансарда и половин мазе - уведоми ме тя. - Печеля ли някаква награда с това?

Поставих длан върху бузата ѝ и се погледнахме.

- Не ме карай да ти ги показвам - рече ми. - Таванът е претъпкан с боклуци, а в мазето според мен има плъхове.

Попитах дали може да я целуна.

- Добре - съгласи се тя, - но само веднъж. И да не е це­лувка като в киното - добави.

- Не ми харесва тонът ви, господин Крийд.

- Защо ли пък трябва да сте изключение? - промърмо­рих.

Беше малко след осем сутринта. Седях в кафето на болницата и си бъбрех с Хейзъл, лелята на Ади.

- И каква точно е връзката ви с Ади?

- Тя ми е приятелка.

След като разбрах колко специална е Ади за Катлийн, бях дошъл в болницата да я видя. При разговор с една от медицинските сестри научих, че Грег, бащата на Ади, е спечелил десет милиона долара от лотарията на щата Ню Йорк преди шест месеца. Узнах също, че Хейзъл и Робърт Хюз възнамерявали да осиновят племенницата си след изписването ѝ от болницата, но се отказали при новина­та, че парите ги няма вече. Тъй че когато се появи леля Хейзъл, я причаках в кафето.

- Ние не сме богати хора, господин Крийд - беше ми казала Хейзъл. - На Ади ще са ѝ нужни специализирани медицински грижи до края на живота ѝ и да, разчитахме на наследството, за да ѝ ги осигурим.

- Може би интересът ви към благосъстоянието на Ади се е ограничавал само до наследството - бях подхвърлил, на което леля Хейзъл отвърна, че не харесвала тона ми.

- Какво стана с печалбата от лотарията? - попитах.

- Част от парите Грег похарчи за къщата, колите и кре­дитни карти. Останалите девет милиона бяха депозира­ни с условие за изплащане на суми през равни интервали от време.

Получих внезапно прозрение, от което мигом ми се сви стомахът.

Хейзъл продължи:

- Депозитът трябваше да осигурява щедри месечни суми до края на живота на Грег и Мелани. Но бе така структуриран, че изплащането на парите приключи със смъртта им.

- Можете ли да си припомните някои конкретни усло­вия? - попитах.

- Не - отговори тя. - Но цялата тази работа ми се видя мошеничество.

- Кой може да ми каже повече?

Тя ме изгледа с подозрение.

- Предполагам, че адвокатът на Грег е в състояние да ви даде подробности.

Порови из ръчната си чанта и ми подаде визитка на някой си Гарет Ънгър, адвокат. Оставих на масата пари, които да покрият сметката за кафетата ни.

- Ще поговоря с Ънгър и ще ви уведомя, ако има някак­во развитие.

- Не можем да си позволим да ви платим – предупреди тя.

- Приемете го като акт на добра воля от моя страна - успокоих я. - Впрочем бихте ли ми казали адреса на къ­щата? Не е зле да поогледам там.

- Кой точно сте вие? - попита тя.

- Човек, с когото шега не бива - отсякох.

Хейзъл ме изгледа загрижено и аз се усмихнах.

- Това е реплика от филм - поясних.

- Аха.

- “Принцесата булка“ - добавих.

- Нещо не ми звучи като сватбарски филм - усъмни се тя.

Извадих акредитивите си от ЦРУ и зачаках впечатле­ните ѝ възклицания. Вместо това тя се смръщи и рече:

- Досущ като нещо, дето може да се купи от панаир­джийска сергия.

Поклатих глава.

- Няма значение. Както казах, приятел съм на Ади. За­познах се с нея чрез Катлийн, една от доброволките тук. Искам да помогна.

- И какво печелите от това?

- Добре, не ми казвайте - въздъхнах. - Извадих мобил­ния си телефон и се обадих на Лу. Когато ми отговори, ка­зах му: - Преди две седмици е имало пожар в дома на Грег и Мелани Доус. - Продиктувах му фамилията по букви. - Двамата възрастни са загинали в пожара. Близначките им са откарани в Центъра по изгаряния към Нюйорк­ската презвитерианска болница. Нужен ми е адресът на изгорялата къща. Не, не съм сигурен за щата. Пробвай първо в Ню Йорк.

Привлякох вниманието на сервитьорката ни и я помо­лих да ми донесе лист и молив. Докато тя изпълни молба­та ми, вече имах адреса. Затворих и се усмихнах на леля Хейзъл.

- Кой беше това? - попита тя.

- Иниго Монтоя [1] Име на един от героите във филма “Принцесата булка“ - Б. пр. .

Вали Роуд в Монтклеър, Ню Джързи се простира на юг от резервата Гарет Маунтин до Блумфийлд Авеню. В един участък той минава край източната граница на кампуса на университета „Монтклеър“. Като идваш от запад от Ню Йорк, не би видял нищо от това по пътя си към пожарна- та, но направиш ли погрешен завой от магистралата, както стана с мен, можеш да се наслаждаваш на пейзажа. Това и вършех, когато мобилният ми телефон позвъни. Обаждаше се Салваторе Бонадело, престъпният бос.