Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Погледнах мацката, гукаща в ухото на мъжа на средна възраст. Той каза нещо, тя се засмя и леко гризна меката част на ухото му с идеалните си изкуствени зъби. Явно и двамата не забелязваха погледите, които привлича­ха, тези на отвратените жени и изпълнените със завист мъже, които гледаха публичната изява на чувствата им. Когато се отправиха към самолета, той стисна задника ѝ. Тя не го скастри, нито го нарече перверзник. Не. Възнаг­ради го, като изписка с наслада.

Не е твърде късно, помислих си. Още мога да бъда този тип.

В крайна сметка решението не се оказа трудно. Катлийн очевидно ме дърпаше към олтара, но поне не очакваше да се хвърля натам на мига. Беше ме оставила да се прибли­жавам малко по малко. Много добре знаех какво означава да заведа проститутка в Нашвил, но не знаех какво е да живея с Катлийн и Ади. А исках да разбера.

Часове по-късно, в Ню Йорк, чаках в къщата на Кат­лийн, докато не чух затръшването на вратата на таксито. Изтичах навън като примерен мухльо от предградията и прегърнах Катлийн и Ади сякаш са спасително въже, каквото всъщност бяха.

Ади обяви:

- С Катлийн сме НДПЗ!

- Леле, НДПЗ! - нямах представа какво означава това за разлика от Катлийн.

Тя се усмихна и прошепна:

- Най-добри приятелки завинаги.

Прошепнах в отговор:

- Знаех това.

- Естествено.

Платих на шофьора, взех куфарите на Ади, но спрях пред входната врата при думите на Катлийн.

- Почакай. Нека се насладим на този момент. Щом пре­крачим прага, животът ни ще се промени завинаги.

Тя сияеше от щастие, а Ади ѝ се усмихваше. Тази мал­ка жертва на изгаряния беше загубила родителите си, сестричката си близначка и всичките си вещи в ужася­ващ пожар преди шест месеца, но в този ден това не ѝ личеше. Може и да тествам оръжия за армията, но силата и издръжливостта ми не можеха да се сравнят с тези на Ади. Освен сила на волята, тя притежаваше и оптими­зъм, който беше не само вдъхновяващ, но и заразен. Ади беше отчасти сирачето Ани и отчасти Супермен.

Влязоха и Ади изписка и запляска с ръце при вида на бисквитките, които бях опекъл и поднесъл на кухненска­та маса. Можех да си представя вълнението им, когато видят подаръците, които бях донесъл: голяма плетена кошница за пикник и синьо шахматно одеяло. Зачудих се дали някой ден ще си спомняме, че това са първите неща, които съм купил за новото ни семейство.

Изостанах съвсем мъничко, помислих върху думите на Катлийн. Разбира се, беше права. От днес животът ми завинаги щеше да се промени.

И това беше хубаво.

Два часа по-късно - празнична вечеря.

Ресторантите в Ню Йорк не са особено подходящи за малки момиченца, но „Сериндипити 3“ се оказа доста добър. С огромния часовник, разноцветните лампи Ти- фани, бели маси и столове за чаено парти ни караше да се чувстваме като Алиса в страната на чудесата. И при­чината не беше само в обстановката. Бяха ми казали, че десертите, особено леденият горещ шоколад са направо убийствени. Ади забърза да обиколи, докато с Катлийн чакахме за маса. Щом ни настаниха, Катлийн ме поглед­на и избухна в смях.

Вдигнах вежди.

- Какво?

- Ти си тук - изрече.

- Аха.

Тя се засмя отново.

- Толкова е, не знам...

- Нелепо?

Погледна ме, произнесе думата беззвучно и по лицето ѝ се изписа комична гримаса на изумление.

- Добре - отсече тя, - това решава нещата. Ти си роди­телят, отговорен за домашните.

Кимнах.

Тя наклони глава и ме изгледа, изпълнена с любопит­ство.

- Сега пък какво?

Протегна се през масата и хвана ръката ми.

- Обичам те, Донован - каза - и очаквам с нетърпение първия ни пикник.

- Искаш ли да го направим утре?

- Искам да бъде след шест седмици.

- Защо шест седмици?

- Тогава Ади ще може да остава за повече от няколко минути на открито.

- Страхотно. Значи ще бъде след шест седмици.

- Това е среща - обяви Катлийн.

Ади дотича до масата, седна и ни разказа за всички съкровища, които беше открила. Като истинска НДПЗ, Катлийн слушаше запленена, изпълнена с внимание и ентусиазъм. Нямаше никакво съмнение, че щеше да бъде чудесна майка.

Докато те си приказваха, не можах да пропусна лю­бопитните погледи, които отправяха останалите деца в ресторанта към ужасяващите поражения върху Ади. По­жарът в къщата, който беше убил семейството ѝ, беше бе­лязал сериозно лицето, врата и ръцете ѝ. Бях доволен, че поне никой не я сочеше и не ѝ се подиграваше.

Никак не завиждах на това смело дете за всичко, което му предстоеше през следващите години, въпреки че тя без съмнение разчиташе на моята помощ. Щях ли да бъда част от живота ѝ? Част от семейството ѝ?