Джон Локк - Смъртоносен експеримент

В този момент бях убеден, че да.

Четирите дни и трите нощи, които прекарах с Катлийн и Ади, не можеха да бъдат по-хубави. Посетихме аква­риума, планетариума и няколко музея и Ади лесно свикна с живота при Катлийн.

Прекарвахме вечерите си в интернет. На Ади много ѝ харесваше търсенето на къщи за продан около Бедфорд, Вирджиния и набелязахме няколко, които възнамерява­хме да огледаме, когато ми се удадеше възможност.

Бях приятно изненадан: очевидно Катлийн беше на­пълно удовлетворена от връзката ни такава, каквато беше, и дори не намекна за женитба. Сигурно си личеше, че ценя времето, прекарано с тях, но вероятно си личеше и фактът, че не съм готов да се ангажирам напълно. Оп­итах се да не показвам това, но на четвъртата сутрин в мъничката къща вече едва издържах.

Не бях зарязал работата си напълно. Бях се обадил тук-там. Куин още беше при Алисън. Тя беше приключи­ла работата си в Далас и двамата се бяха отправили към Финикс за следващия ѝ одит. Афая не я беше търсил, но Дарвин беше сигурен, че това ще се случи, и то скоро.

Като стана дума за Дарвин, той ми се беше обадил да ми каже, че новият водач на Синдиката Тексас е изрод на име Даръл Хобс. Дарвин съставяше профила му, но тъй като Хобс още страдаше от параноя през първите сед­мици, трябваше да се презастраховаме, преди да уредим среща с него.

Бях измислил също как да се договоря с Тара Сийгъл, в случай, че успеех да я открия. Кали щеше да ми е нужна като подкрепление, както и поне още един боец. Малки­ят командир, работодателят ми Виктор, твърдеше, че раз­полага с армия от малки хора из цялата страна. Неохотно му се обадих да го попитам дали има добри сътрудници в Бостън и дали мога да им се обадя, в случай, че нещата с Тара се усложнят. Виктор определено не преливаше от ентусиазъм, когато му обясних причината - той предпо­читаше да отида в Нашвил и да убия Роб и Триш. Все пак ми каза как да се свържа с малък човек на име Кърли.

- Внимавай с Кърли - предупреди ме Виктор.

- Защо?

- Голям женкар е.

- Охо.

- Двамата с Кали наистина ли не можете да се справи­те сами с тази жена?

- Тара може да има свои бойци - отговорих.

Шансовете ми да открия Тара още първата нощ в Бос­тън бяха повече от нищожни, затова реших да я оста­вя тя да открие мен.

Групата за терапия „Живот след самоубийство“ се съ­бира всяка седмица в общинския център „Нортън“ на улица Франклин, близо до Девъншър. Умишлено закъс­нях с няколко минути е цел да изненадам Тара, но тя не беше там. Бяха минали почти две години, откакто бях присъствал на такава среща и не разпознах никого от участниците. Наставникът беше същият и явно ме пом­неше добре, защото се намръщи. Кимнах му и седнах, а той продължи да говори:

- В Ню Йорк броят на хората, жертви на самоубийство, е по-голям от тези на убийство - обясни той. - Това е така и тук, в Бостън, както и в повечето големи градове в Аме­рика. Самоубийството е третата по ред причина за смърт сред подрастващите и младежите между петнайсет и двайсет и четири годишна възраст. - Спря, за да даде въз­можност думите му да бъдат осмислени.

Попита.

- Какво става тук, хора?

След това продължи речта си.

Послушах колкото можах, преди да изляза, което оз­начава двайсет минути, преди напълно да съм се поти­снал. Думите му винаги ме връщаха към спомените.

С Тара се бяхме сближили в мрачния ми период, вед­нага след раздялата ми с Джанет. Бяхме тъжни, депреси­рани хора, свързани от редица прилики: и двамата бяхме изоставени от половинките си наскоро, и двамата рабо­техме за Дарвин, и двамата бяхме останали сираци като малки, и двамата бяхме деца на родители самоубийци. Родителите на Тара се бяха самоубили заедно. Опитали се да включат и Тара, но в последния момент по неиз­вестна причина нещо се провалило. И двамата ми роди­тели се бяха опитвали да се самоубият по няколко пъти, но само майка ми в крайна сметка успя, и то чак след като баща ми умря от инфаркт. С Тара посещавахме тези сре­щи известно време, както и годишното събрание в хотел „Парк Плаза“.

Пострадалите от самоубийство в семейството - пет милиона души в Америка - сме наричани оцелелите. Като група имаме склонността да размишляваме за смъртта и поради това, че само двайсет процента от самоубийците оставят писмо, в което да обяснят постъпката си, пове­чето от нас посвещават живота си на опити да извлекат някакъв смисъл от опустошителната си загуба.

Самоубийството въздейства на хората по особен на­чин. Тъгата, разбира се, ни обърква и гневи. Но най-вече ни тревожи, защото знаем, че вероятността да дръпнем спусъка или да стъпим на перваза е много по-голяма, от­колкото при другите хора.